i f0e5b820dbf48648

Сега, когато беше зад кормилото, можеше да се движи с каквато скорост

пожелае. Бързо. Непредпазливо.

Дългата морава бе просто размазано петно, докато колата се носеше

стремглаво към входната порта, разположена навътре от уличното платно.

Спря за малко - докато тя се отвори. После излезе на „Тори Авеню" и

продължи да шофира с главоломна скорост по една от най-богатите и

проспериращи улици на Колдуел.

За да бъде семейството му в безопасност и никога нищо да не му

липсва, бе готов на всичко. Работата му бе отвратителна, но бе наистина

добър в онова, което вършеше. Майка му и сестра му заслужаваха живота,

който водеха. Щеше да им даде всичко, което поискат, да изпълни всяка

тяхна прищявка. Защото прекалено дълго им беше много трудно...

Да, смъртта на баща му бе първият подарък, който им бе направил. И

първият от многото начини, по които бе подобрил живота им и осигурил

безопасността им. И нямаше да ги лиши от грижите си сега.

Рив шофираше с наистина главоломна скорост към центъра на града,

когато усети изтръпване и болка в основата на черепа. Опита се да не й

обръща внимание, но само след няколко секунди тя се засили и сякаш

143

някой стисна тила му с менгеме. Отпусна педала на газта и зачака

усещането да отмине.

И тогава се случи.

Болката проряза главата му и той започна да вижда всичко в

различни нюанси на червеното - като че ли някой бе покрил главата му с

прозрачен червен воал. Светлините от фаровете на приближаващите

автомобили бяха неоноворозови, шосето бе ръждивочервено, а небето - с

цвета на бургундското вино. Погледна часовника на таблото, чийто цифри

сега блестяха яркорубинени.

По дяволите. Това, което ставаше, не бе правилно, не трябваше да се

случ...

Премигна и разтърка очи. Когато ги отвори отново, зрението му вече

бе лишено от перспектива.

„Да, но се случва. " Нямаше да успее да стигне до центъра на града.

Завъртя кормилото надясно и отби към мястото, където, преди да

изгори, се намираше академията за бойни изкуства. Изгаси фаровете на

бентлито и го скри зад дълга и тясна сграда. Спря така, че ако се

наложеше да потегли бързо, да натисне само педала на газта и колата да

полети напред.

Остави двигателя да работи, съблече самуреното палто и сакото на

костюма си и нави левия си ръкав. Въпреки че зрението му се влошаваше

все повече и всичко тънеше в червено, отвори жабката и извали

спринцовка и гумена тръбичка. Ръцете му трепереха толкова силно, че

изтърва иглата и трябваше да се наведе и да я вдигне от пода.

Потупа джобовете си и откри стъкленото шишенце, което съдържаше

допамин един от невромодулаторите. Остави го върху таблото.

Трябваше да опита два пъти, преди да успее да отвори опаковката на

спринцовката. После едва не счупи иглата, докато се опитваше ла пробие

гуменото капаче на шишенцето. Когато спринцовката бе заредена, стегна

ръката си над лакътя с гумената тръбичка с помощта на другата си ръка и

зъбите си и се опита да намери вена. Тъй като продължаваше да вижда

предметите сплескани, а не триизмерни, всичко бе много сложно.

Просто не виждаше достатъчно добре. Всичко пред него бе...

червено.

Червено... червено... червено... Думата непрекъснато се въртеше в

главата му. Червеното бе цветът на паниката. На отчаянието. И на

омразата и ненавистта, които изпитваше към самия себе си.

Червеното не бе цветът на неговата кръв. Не и сега, във всеки

случай.

С усилие на волята се концентрира в онова, което правеше, и отново

се опита да намери кръвоносен съд, който щеше да отведе веществото до

рецепторите в мозъка му. Обаче вените му бяха деформирани.

Не усети нищо, когато заби иглата, което бе добре. Но после то

дойде... леко парене на мястото, където бе поставил инжекцията. Скоро

щеше да се сложи край на вцепенението, в което се намираше.

Продължи да търси под кожата си използваема вена и започна да

усеща тялото си. Тежестта му върху кожената седалка. Топлината,

144

струяща от парното върху глезените му. Въздухът, който бързо влизаше и

излизаше от устата му и изсушаваше езика му. Ужасът го накара да забие

иглата дълбоко и да развърже гумената тръбичка. Само Господ знаеше