i f0e5b820dbf48648

дали е забил иглата на правилното място.

С тежко биещо сърце втренчи поглед в часовника.

- Хайде - прошепна и започна да люлее тяло напред - назад. -

Хайде... Подействай.

Червеното бе цветът на неговите лъжи. Беше уловен в капан и света

на червеното. Някой ден, може би скоро, допаминът нямаше да му действа

повече. И той щеше ла се изгуби завинаги в червения океан.

Цифрите на часовника се смениха. Бе изминала минута.

- О, по дяволите... - Разтри очи. като че ли това можеше да върне

перспективата на зрението му и нормалния спектър на цветовете.

Мобилният му телефон звънна, но той не му обърна внимание.

- Моля те... - Мразеше умолителната нотка в гласа си, но не можеше

да се преструва на силен. - Не искам да изгубя сам себе си...

Изведнъж зрението му се върна виждаше всичко в триизмерни форми

и различни цветове. Сякаш злото бе изтръгнато от него и тялото му се бе

вцепенило, чувствата и усещанията му се бяха изпарили и в главата му

бяха останали само мислите му. Наркотикът го превръщаше отново в

движещо се, дишащо и говорещо същество, което сега трябваше да се

тревожи само за четирите си сетива, след като веществото бе започнало да

действа.

Отпусна се на седалката. Стресът около отвличането и спасяването

на Бела го бе отслабил. Затова и пристъпът го бе връхлетял така силно и

толкова бързо. Може би трябваше отново да увеличи дозата. Щеше да се

отбие при Хавърс и да поговори с него за това.

Мина известно време, преди да потегли отново. Изкара колата от

прикритието на сградата и се вля отново в движението, като си казваше,

че автомобилът му е просто един от многото. Анонимен. Като всички

други.

Лъжата му донесе известно облекчение... И увеличи чувството му за

самота.

Спря на светофара и провери какво гласи съобщението, което му бе

оставено.

Охранителната система на Бела бе изключена за около час и отново

бе включена. Някой отново беше влязъл в къщата й.

Зейдист намери спрелия в гората „Форд Експлорър " на около триста

метра от дългата цели два километра алея на Бела. Единствената причина

да го открие бе, че реши да претърси района. Бе прекалено неспокоен, за

да се върне у дома, и прекалено опасен, за да е в нечия компания.

Видя в снега стъпки, които водеха към къщата.

Заслони главата си с длани от двете страни и надникна през

прозорците на колата. Алармата бе включена.

Най-вероятно автомобилът бе на онези лесъри. Усещаше сладникавия

145

мирис на бебешка пудра навсякъде наоколо. Но тъй като следите

принадлежаха само на един човек, може би шофьорът бе оставил другите

двама някъде и после бе скрил джипа... Или пък е трябвало да го

преместят тук от някое друго място?

Без значение. Обществото щеше да се върне за своята собственост.

Нямаше ли да е прекрасно да разбере къде щяха да го откарат? Но как би

могъл да проследи проклетото нещо?

Постави ръце на хълбоците си... И случайно сведе поглед към колана,

по който бяха окачени оръжията му.

Взе мобилния си телефон в ръка и се замисли с обич за Вишъс, този

запален по техниката кучи син. „Нуждата е майка на изобретенията."

Дематериализира се под джипа, за да остави възможно най-малко следи по

снега. И трепна, когато тежестта на тялото му се отпусна изцяло върху

гърба му. Да, щеше да си плати за онова нахлуване през френските

прозорци. И за удара по главата. Беше преживял и по-лоши неща...

Извади джобно фенерче и огледа шасито в опит да избере

подходящото място. Трябваше да е малко по-голямо, а не можеше да е

близо до ауспуха. Топлината щеше да бъде проблем дори в този студ.

Разбира се, би предпочел да влезе в експлоръра и да закрепи телефона под

някоя седалка, обаче алармената система представляваше усложнение. Ако

я изключеше, можеше и да не успее да я включи отново и лесърите щяха

да разберат, че някой е бил в колата им.

Като че ли нямаше да се досетят по следите от дланите му върху

прозорците...

По дяволите... Трябваше да прерови джобовете на онези трима

убийци, преди да ги изпрати на оня свят. Ключовете бяха у някого от тях.

Но бе така вбесен, че бе действат прекалено прибързано.

Изруга, замислен за погледа, който Бела му бе хвърлила, след като бе

разкъсал онзи убиец пред очите й, ококорени от ужас на бледото й лице.