i f0e5b820dbf48648

- Тор току- що се обади. Ще се отбие да те вземе. Решил е, че може би

ще искаш да отидете двамата в центъра за обучение, защото има да

свърши някои административни задачи. Но изборът е твой. Аз трябва да

отида на съвещанието на принцепсите.

Той кимна и Уелси се обърна.

- И, Джон? - спря и му хвърли поглед през рамо. Ризата ти...

Закопчана е накриво.

Той сведе поглед. И започна да се смее. Макар от устата му да не

излизаше и звук, трябваше да освободи радостта, която изпълваше. Уелси

се усмихна - очевидно щастлива заради него. Докато закопчаваше ризата

си правилно, мислеше за това, че никога не е обичаи повече тази жена.

***

След като се върна в имението. Бела седя часове наред в леглото на

Зейдист с разтворен в скута дневник. Отначало мислите й бяха далеч от

написаното в него, защото бе погълната от случилото се в дома й.

Не можеше да каже, че е изненадана от поведението на Зейдист.

Знаеше колко опасен може да бъде. Но я бе спасил, нали?

Ако онзи лесър, който бе убил, бе успял ла се добере до нея, щеше

отново да се озове в дупка в земята.

Проблемът беше в това, че не можеше да прецени дали

демонстрираното от него поведение бе проява на сила или на бруталност.

След като реши, че вероятно е показал и двете, се разтревожи дали е

добре. Беше ранен, а бе навън и вероятно се опитваше да открие още

лесъри. Ами ако...

„Ами ако... Ами ако... " Щеше да полудее, ако продължава ще така.

Отчаяно нуждаеща се от нещо друго, за което да мисли, започна да

прелиства дневника и да чете записаното в него през последната година.

Името на Зейдист играеше основна роля в седмиците преди отвличането й.

Бе така обсебена от него тогава… Но не можеше да каже, че сега нещо се

бе променило. Всъщност чувствата й към него бяха толкова силни въпреки

онова, което бе сторил тази вечер, че я караха да се пита дали не... Дали

не го обича. О... Боже.

Изведнъж не можеше да понася повече самотата, не и с тези мисли,

които се въртяха в главата й. Изми зъбите си и среса косата си, след което

тръгна към първия етаж с надеждата да срещне някого. Като стигна до

средата на стълбите, чу гласове от трапезарията и спря. Другите вечеряха.

Изведнъж идеята да се присъедини към цялото Братство, Мери и Бет, й се

стори неустоимо привлекателна. Освен това, дали Зейдист нямаше да е

там? Как щеше да застане лице в лице с него, без да се издаде? Той

нямаше да се справи с любовта й към него.

О, по дяволите! Рано или късно щеше да го види. Не бе в природата й

да се крие.

Но когато стигна до подножието на стълбите и стъпи на мозаечния

под във фоайето, осъзна, че е забравила да си обуе обувки. Как щеше да

влезе боса в трапезарията на краля и кралицата?

150

Погледна към втория етаж и се почувства напълно изтощена. Бе

прекалено уморена, за да се изкачи и после отново да слезе, а щеше да

изпита смущение, ако влезеше там боса под погледите на всички. Затова

остана на мястото си, заслушана в шумовете, долитащи иззад затворената

врата. Мъжки и женски гласове се смесваха бъбреха и се смееха. Чу се как

отхвръкна корковата тапа на бутилка с вино. Някой благодари на Фриц за

това, че бе донесъл още агнешко.

Сведе поглед към босите си нозе с мисълта, че е глупачка. Чувстваше

се изгубена заради онова, което й бе причинил лесърът. Бе разтърсена и

шокирана от стореното от Зейдист тази нощ и толкова самотна, след като

осъзна какви са чувствата й към него.

Канеше се да се откаже и да се върне в стаята си, когато нещо се

отърка в крака й. Подскочи, сведе поглед и срещна смарагдовозелените

очи на черен котарак. Животното премигна, замърка и отново погали глава

в глезена й.

Тя се наведе и погали козината му с несигурни ръце. Котаракът бе

несравнимо елегантен - изящни линии и грациозни движения. Без някаква

особена причина, зрението й се замъгли от бликналите в очите й сълзи.

Колкото по-емоционална ставаше, толкова по-близка се чувстваше с

котарака. И накрая се озова седнала на последното стъпало с животното,

сгушено в скута й.

- Казва се Бу.

Бела ахна и вдигна поглед. Пред нея стоеше Фюри. Беше съблякъл

бойното облекло и сега тялото му бе обгърнато в кашмир и вълна.

Държеше салфетка в ръка, сякаш бе станал непредвидено от масата.