i f0e5b820dbf48648

Чу го да си поема дълбоко дъх. И още веднъж. После в думите му се

прокрадна странно отчаяние.

- Господи, Бела... Просто си ела у дома. Двамата с мамен и имаме

нужда от теб. Липсваш ни. Ние... Трябва да те видя да съм сигурен, че си

добре.

О, да... Ето я другата негова страна - онази, която тя обичаше.

Нейният защитник. Главата на семейството. Грубият и рязък мъж, чието

сърце бе изпълнено с нежност и винаги й даваше всичко, от което имаше

нужда.

Изкушението да се върне при него бе силно. Но после си представи

как е затворена в къщата, от която никога повече няма да й позволи да

излезе. Което той бе напълно способен и й причини.

- Ще оттеглиш ли молбата за изгнание?

- Ще говорим по този въпрос, когато отново спиш в собственото си

легло.

Бела стисна силно слушалката.

- Това означава „не", нали? - Настъпи пауза. - Ало? Ривендж?

- Аз просто искам да си у дома.

- Да или не, Рив. Кажи ми сега.

156

- Мама няма да може да преживее отново нещо подобно.

- А мислиш ли, че аз ще мога? - сряза го тя. - Извини ме, но не мамен

бе тази, върху чийто корем бе издълбано името на лесъра!

Изруга в мига, в който думите излязоха от устата й. Да, тази малка

подробност наистина щеше да го накара да размисли. „Добре се справяш,

няма що. "

- Ривендж...

Гласът му бе леденостуден.

- Искам да се върнеш у дома.

- Досега бях държана в плен и няма доброволно да вляза в нов

затвор.

- И какво ще направиш?

Ако продължаваш така да ме притискаш, ще разбереш.

Без да се сбогува, сложи край на разговора и тресна безжичния

телефон върху нощното шкафче. „Да върви по дяволите!"

Някакъв импулс я накара отново да грабне телефона и да се обърне

рязко, за да го запрати в отсрещната стена.

- Зейдист? - Успя да задържи движението и притисна апарата към

гърдите си.

Бе застанал мълчаливо до вратата, само по спортни шорти и гол до

кръста... И, по някаква абсурдна причина забеляза, че и той е бос.

- Хвърли го, ако искаш - каза.

- Не. Аз... О, не. - Обърна се и остави телефона върху стойката, но й

трябваха цели два опита, докато се справи.

Преди да се обърне отново с лице към Зейдист, си го представи

наведен над онзи лесър. Отново го видя как го пребива до смърт... Но

после си спомни как й бе донесъл някои вещи от лома й... как я бе завел

там... И как й бе позволил да се нахрани от вената му, макар и да бе

ужасен от нахлуването в личното му пространство. Обърна се към него,

оплетена в мрежата му, уловена между нежността и жестокостта му. Той

наруши мълчанието.

- Не искам да избягаш необмислено и прибързано в нощта поради

онова, което е намислил брат ти. И не ми казвай, че не се канеше да

направиш точно това.

Умен беше, по дяволите.

- А знаеш ли какво иска да ми причини той?

- Да.

- Според закона братството трябва да ме предаде на него, така че не

мога да остана тук. Мислиш ли, че единствената възможност, която имам

ми харесва?

Само че къде щеше да отиде?

- Какво толкова лошо има в това, да се прибереш у дома? Тя го

изгледа гневно, с блеснали очи.

- Да, наистина искам да се отнасят с мен като с пълен идиот, като с

дете, като с... предмет, който брат ми притежава. Това наистина страшно

ми харесва.

Зейдист прокара длан по главата си. Движението накара мускулите на

157

ръката му да изпъкнат.

- Има смисъл в това, семействата да живеят под един покрив. Сега

времената са особено опасни за цивилните.

О, Боже... Последното, от което имаше нужда, бе той да е съгласен с

брат й.

- Времената са опасни и за лесърите - измърмори. - Ако се съди по

онова, което стори с тях тази вечер.

Зейдист присви очи.

- Ако искаш от мен да се извиня, знай, че няма да го напрани

- Разбира се! - сряза го тя. - Ти за нищо не се извиняваш.

Той поклати бавно глава.

- Ако търсиш с кого да се скараш, Бела, не си попаднала на когото

трябва. Няма да се вържа.

- И защо не? Гневът ти избухва бързо.

Последва тишина. Искаше й се да закрещи. Търсеше отдушник за

гнева си - роля, която той с радост играеше за всички и не можеше да си

представи защо демонстрира самоконтрол, когато става въпрос за нея.

Зейдист повдигна едната си вежда - като че ли четеше мислите й.

- О, по дяволите! - възкликна тихо тя. - Лазя ти по нервите нали?

Съжалявам.

Зи сви рамене.