Играта на лъва

— Няма, благодаря. — Забеляза, че по телевизията предават бейзбол.

Мъжът видя погледа му.

— „Смелите“ водят на Ню Йорк с две на нула. Ще им скъсат задниците на „Янките“.

Асад Халил кимна, макар че нямаше представа за какво му говори мъжът. Усети, че по челото му избива пот. Тук бе ужасно влажно.

— Приятен ден — каза той и излезе.

Когато се качи в колата, погледна да види дали мъжът не го наблюдава, но той отново зяпаше телевизора.

Халил потегли, върна се на шосе 95 и продължи на юг.

Хрумна му, че най-голямата опасност за него е телевизията. Ако покажеха снимката му — а вече можеше да са го направили, — никъде нямаше да е в безопасност. Полицията в цялата страна вече със сигурност разполагаше с фотографията му. Асад свали сенника и се погледна в огледалото. С разделената си на път, поръсена със сиво коса, фалшивите мустаци и очилата изобщо не приличаше на себе си. Но в Триполи му бяха показали на какво са способни американците с компютър: можеха да прибавят брада и мустаци, очила, да скъсяват косата, да я правят по-светла или да я представят с различни прически. Средният американец обаче едва ли беше толкова наблюдателен. Мъжът на бензиностанцията очевидно не го бе познал, иначе незабавно щеше да го разбере по очите му — и вече щеше да е мъртъв.

Той отново се погледна в огледалото и внезапно се сети, че никога не се е снимал усмихнат. Трябваше да се усмихва. В Триполи го бяха предупредили. Той се усмихна и се удиви колко различно изглежда. Пак се усмихна, после вдигна сенника.

Продължи да мисли за снимката по телевизията. Навярно нямаше да има проблем. Освен това му бяха казали, че американците поставяли фотографиите на незаловени престъпници във всички пощенски станции. Не знаеше защо точно там, но нямаше никаква работа в поща.

В Триполи бяха водили много спорове по въпроса дали американците ще решат, че вече е напуснал страната от летището в Ню Йорк. „Няма значение какво смятат те — бе казал Борис. — ФБР и местната полиция ще те търсят в Америка, а ЦРУ и чуждестранните им колеги — навсякъде другаде по света. Затова трябва да създадем илюзия, че си се върнал в Европа.“

Халил кимна. Борис разбираше тази игра на интриги. Беще я играл с американците повече от двадесет години. Но за разлика от Либия, бе разполагал с неограничени средства. И все пак се бяха съгласили с него и бяха създали друг Асад Халил, който щеше да извърши някакъв терористичен акт някъде на стария континент навярно през следващите един-два дни. Това можеше да заблуди враговете.

„Американските разузнавачи от моето поколение бяха невероятно наивни и елементарни — беше отбелязал Малик. — Но днес притежават здравия разум на арабите, образоваността на европейците и двуличието на ориенталците. Освен това имат модерна техника. Не бива да ги подценяваме, ала не бива и да ги надценяваме. Те могат да се заблудят, но могат и да се престорят, че са се заблудили. Затова, да, за една-две седмици ще създадем друг Асад Халил в Европа и американците ще се преструват, че го търсят там, докато в същото време ще знаят, че все още е в Америка. Истинският Асад Халил трябва да разчита само на себе си. Ще вземем необходимите мерки, за да отвлечем вниманието им, но ти, Асад, ще действаш така, все едно са на пет минути от теб.“

Асад Халил се замисли за Борис и Малик, двама съвсем различни мъже. Малик вършеше работата си от любов към Господ, към исляма, към родината и великия вожд, и от омраза към Запада. Борис се интересуваше единствено от парите и не мразеше особено нито американците, нито Запада. Той нямаше Бог, нямаше водач, а всъщност нямаше и родина. И все пак това не го притесняваше. „Русия отново ще стане могъща — веднъж бе казал той. — Това е неизбежно.“

Във всеки случай тези двама различни мъже работеха добре заедно и всеки от тях го беше научил на нещо, от което другият почти не разбираше. Асад предпочиташе Малик, разбира се, ала Борис винаги му казваше цялата истина. „Вашият велик вожд — веднъж сподели с него руснакът — не иска върху палатката му да падне нова американска бомба, затова не очаквай много помощ, ако те заловят. Ако се върнеш, той ще се отнесе добре с теб. Но ако попаднеш в капан в Америка, следващият либиец, когото видиш, ще е твоят палач.“

Ала Борис грешеше. Ислямските борци никога не се предаваха нито се изоставяха едни други. Господ нямаше да остане доволен от това.

Той отново насочи вниманието си към пътя. Тази страна бе голяма и разнообразна и човек лесно можеше да се скрие в нея. Но в същото време това представляваше проблем и за разлика от Европа, тук нямаше много граници, които да пресечеш, за да избягаш. Либия беше далеч оттук. А и досега Халил не знаеше, че английският, който разбира и говори, не е същият, който се говори на Юг.