Играта на лъва

Последва кратко мълчание, после Джак отбеляза:

— Никой не ми съобщи за това.

— Трябва да поставите този въпрос пред заместник-директора, отговарящ за антитерористичните операции.

— Благодаря.

— Междувременно — продължи Боб — продължаваме да разпитваме за Асад Халил поискалите убежище либийци и тук, и в Европа.

Либия има само пет милиона души население, така че може да открием нещо за него, ако това е истинското му име, разбира се. До този момент не сме научили нищо. Известно ни е обаче, че човек на име Карим Халил, капитан от либийската армия, е бил убит в Париж през хиляда деветстотин осемдесет и първа. От френското разузнаване ни съобщиха, че Карим Халил вероятно е бил очистен от собствените си хора. Либийското правителство се е опитало да прехвърли вината върху Мосад. Французите смятат, че Муамар Кадафи е бил любовник на жената на капитан Халил, Фарида, и че поради тази причина се е избавил от него. — Той се усмихна. — Но подчертавам, че това е френското обяснение. Cherchez la femme.

Всички се захилихме. Тия побъркани французи. Да свързват всичко с чукането!

— Опитваме се да установим дали Асад Халил е роднина на капитан Карим Халил — продължи Боб. — Асад е достатъчно възрастен, за да е негов син или племенник. Но е възможно това да не е от значение за случая.

— Защо не помолим вестниците да публикуват тая история за господин Кадафи и госпожа Халил и как Кадафи се избавил от Карим, за да улесни любовния си живот? — предложих аз. — Ако е негов син, Асад ще прочете статията или ще чуе по новините и ще се върне в Либия, за да убие Кадафи — убиеца на баща си. Така би постъпил всеки истински арабин. Кръвната вражда. Нали така? Няма ли да е страхотно?

Боб се замисли и се прокашля.

— Ще предам тази идея.

Наш пое топката, както и очаквах.

— Всъщност идеята не е лоша.

Боб очевидно не бе способен на такова мислене.

— Хайде първо да видим дали са роднини. Такъв вид… психологическа операция може да предизвика и обратния резултат. Но ще включим въпроса в дневния ред на следващото съвещание на отдела по антитероризъм.

После се обади Джийн и се представи с друго име.

— Моята задача е да прегледам всички случаи в Европа, с които според нас е свързан Асад Халил. Излишно е да дублираме работата на ЦРУ тя кимна към суперагент Наш, — но след като Асад Халил е тук или поне е бил тук, ФБР трябва да се запознае с отвъдокеанската му дейност.

Тя продължи да говори за сътрудничеството между институциите, държавите и така нататък.

Явно Асад Халил, който преди бе само заподозрян, сега беше най-търсеният терорист на света след Карлос Чакала. Бе пристигнал Лъва. Бях убеден, че цялото това внимание го възбужда и ласкае. Колкото и ужасни да бяха, европейските му подвизи не го бяха превърнали в основен играч в съвременния свят на сензационен тероризъм. Определено не беше направил сериозно впечатление на американската публика. За него никога не бяха споменавали по новините. Съобщаваше се само за делата му и доколкото си спомням, единственото, предизвикало някакво раздвижване, бе убийството на трите американчета в Белгия. Скоро, когато се разчуеше вчерашната история, снимката му щеше да се появи навсякъде. Това щеше да направи труден живота му извън Либия и тъкмо поради тази причина много хора смятаха, че вече се е прибрал у дома. Но според мен той искаше да ни прецака на наш терен.

Джийн завърши речта си с думите:

— Ще поддържаме постоянна връзка с Антитерористичната спецчаст в Ню Йорк. Ще си разменяме цялата новооткрита информация. В нашата работа информацията е злато — всеки се стреми към нея и никой не иска да я споделя. Затова нека кажем, че няма да я споделяме — ще си я заемаме и накрая ще си уредим сметките.

Никога не мога да устоя на готин лаф.

Госпожо — казах аз, — имате моите уверения, че ако Асад Халил се появи мъртъв в Сентръл Парк, непременно ще ви съобщя. Наш се засмя. Тоя тип започваше да ми харесва. В тази среда двамата имахме повече общо, отколкото със симпатичните и мили хора, които работеха тук. Потискаща мисъл.

— Някакви въпроси? — попита ни Боб.

— Къде се навъртат хората от „Досиетата Х“? — обадих се аз.

— Престани, Кори — каза Кьоних.

— Слушам.

Наближаваше 18:00 и смятах, че сме свършили, тъй като не ни бяха казали да си носим четки за зъби. Но не, преместихме се в голяма заседателна зала с маса, дълга колкото бейзболно игрище. Влязоха трийсетина души, повечето от които днес вече бяхме срещали.

Заместник-директорът, който отговаряше за антитероризма, изнесе петминутна проповед, после се възнесе в небесата или някъде другаде.

Прекарахме там почти два часа, като през повечето време повтаряхме казаното през деня, разменяхме си мъдрости и така нататък.

Всеки от нас получи дебело досие, съдържащо снимки, имена и номера на свръзки и дори обобщения от днешните обсъждания, които трябва да бяха записани на касетофон, транскрибирани, редактирани и преписани. Наистина страхотна организация.

Кейт бе достатъчно любезна да прибере моята папка в куфарчето си, което се изду.