Иконата

По мнението на много хора коренните реформи в православната йерархия така или иначе бяха обречени на провал заради лошото състояние на духовенството в низините. Свещениците, обучени по времето на комунизма, бяха ограничени и необразовани, говореха на архаичния език от писанията, увличаха се по сухи проповеди и досадни нравоучения и не бяха подготвени да се обръщат към голяма аудитория. Онези, които ги слушаха в църквите, бяха предимно стари хора.

Пропуснатата възможност беше огромна, защото когато стана ясно, че диалектическият материализъм е грешна религия, а демокрацията и капитализмът не могат да нахранят телата, камо ли душите, руският народ започна да изпитва дълбока нужда от утеха. Но нямаше кой да му я даде.

Вместо да изпрати най-добрите си млади свещеници да проповядват вярата и да привличат съмишленици, Руската православна църква остана в църквите, манастирите и семинариите да чака хората да дойдат при нея. Единици дойдоха.

След падането на комунизма Църквата отчаяно се нуждаеше от вдъхновен и завладяващ водач, но изборът на кроткия ерудит Алексей Втори не можеше да ѝ го осигури. Встъпването му в длъжност бе резултат от компромиса между различните фракции сред митрополитите, които се спряха на него с убеждението, че няма да им създава проблеми.

Но въпреки тежкото наследство и липсата на лидерски качества, Алексей Втори не беше лишен от реформаторски усет, който постепенно намери изява. Патриархът направи три важни неща.

Първо, раздели територията на Русия на сто митрополии, далеч по-малки от съществуващите до момента. Това му даде възможност да ръкоположи за митрополити най-добрите и мотивирани млади свещеници, най-малко покварени от намесата на вече несъществуващия КГБ. След това Алексей Втори лично посети всяка епархия и се смеси с вярващите, както никой руски патриарх преди него не бе правил.

Второ, прекрати безумните антисемитски излияния на Санктпетербургския митрополит Йоан и даде съвсем ясно да се разбере, че всеки свещеник, дръзнал да проповядва омраза към Човека вместо любов към Господа, ще бъде отлъчен от Църквата. Йоан почина през 1995-а все още изпълнен с ненавист към евреите и Алексей Втори.

Накрая, с риск да си спечели врагове, патриархът лично помилва обаятелния млад отец Григорий Русаков, който упорито отказваше да се грижи само за едно паство и никога не съблюдаваше разпоредбите на митрополитите, през чиито територии минаваше по време на митарствата си.

Много патриарси щяха да порицаят странстващия свещеник и да забранят достъпа му до амвона, но Алексей Втори предпочете да пощади младия отец. Със вдъхновеното си и завладяващо слово отец Григорий достигаше до сърцата на младите и непосветените – нещо, с което митрополитите не можеха да се похвалят.

Една вечер в началото на ноември 1999-а патриархът бе обезпокоен в нощните си молитви с новината, че пратеник от Лондон чака на външната врата и моли за аудиенция.

Облечен в обикновено сиво расо, Алексей Втори се изправи на крака и отиде до вратата на малкия параклис да вземе писмото от ръцете на личния си секретар.

Текстът бе написан на бланка на Лондонската митрополия в Кензингтън и носеше подписа на приятеля му, митрополит Антъни. Въпреки това, патриархът остана изненадан, че колегата му се обръща към него по такъв необичаен начин.

Писмото беше на руски – език, който митрополит Антъни отлично знаеше. В него авторът молеше брата си по вяра да приеме по спешност един човек, който идва да му съобщи обезпокояваща и строго поверителна новина, свързана с Църквата.

Патриархът сгъна листа и погледна към секретаря си.

– Къде е той?

– На тротоара, Ваше светейшество. Дойде с такси.

– Свещеник ли е?

– Да, Ваше светейшество.

– Покани го да влезе. След това можеш да се отгеглиш. Ще го приема в кабинета. След десет минути.

Дежурният казак отвори входната врата, погледна към сивото такси и облечения в черно свещеник до него и каза:

– Негово светейшество ще ви приеме, отче.

Отецът плати на шофьора, влезе в къщата и бе поканен в скромна приемна. След десетина минути дойде закръглен свещеник и каза:

– Моля, последвайте ме.

Гостът бе отведен в малка стая, в която очевидно се помещаваше кабинетът на начетен човек. Като се изключи изящната икона в ъгъла, по белите гипсови стени нямаше друга украса освен безкрайните рафтове с книги, които опасваха цялата стая и отразяваха с мек блясък светлината от настолната лампа на писалището. Зад бюрото седеше патриарх Алексей

Втори.

Той направи знак на госта си да седне и каза:

– Отец Максим, бихте ли ни донесли нещо освежаващо. Кафе? Да, кафе за двама и бисквити. Ще вземете ли причастие на сутринта, отче? Да? Значи сега е моментът да хапнете една бисквита, преди да е станало полунощ.

Закръгленият иконом излезе.

– Е, синко, как е моя приятел митрополит Антъни? Нямаше нищо необичайно в черното расо на госта, нито пък в калимавката, която току-що беше свалил от русата си глава. Странното бе само, че за разлика от повечето православни свещеници, не носеше брада.

– Боя се, че не бих могъл да ви кажа, Ваше светейшество, тъй като не го познавам.