Иконата

– Отговор. Ще се противопостави ли Руската православна църква на този човек?

– Ще се моля. Ще търся прозрение...

– И ако отговорът е, че не като патриарх, а като християнин, като човек и руснак, нямате друг избор, тогава какво?

– Тогава няма да имам друг избор. Но как да му се противопоставим? Резултатът от президентските избори през януари е предрешен.

Монк се изправи, прибра двете папки, пъхна ги под расото си и посегна за калимавката.

– Ваше светейшество, скоро при вас ще дойде един човек, също чужденец. Това е името му. Моля ви да го приемете. Той ще ви каже как бихте могли да помогнете – каза той и му подаде някаква картичка.

– Имате ли нужда от кола? — попита Алексей.

– Не, благодаря. Ще повървя.

– Нека Бог върви с вас.

Монк го остави под светата икона смутен, потресен и тревожен. Приближавайки към вратата, му се стори, че дочу стъпки по килима отвън, но когато излезе, в коридора нямаше никой. Войникът долу го изпрати до външната врата.

Вятърът навън беше студен и пронизващ. Монк нахлупи ниско свещеническата си шапка и тръгна към „Метропол".

Преди да се зазори, една закръглена фигура излезе от дома на патриарха и забърза по улиците към близкия хотел "Россия“. Макар да имаше портативен телефон в джоба на тъмния си костюм, мъжът знаеше, че е по-безопастно да се обади от уличен телефон.

Човекът, когото успя да намери в сградата до булевард "Киселни", беше от нощната охрана, но се съгласи да предаде съобщението.

– Кажете на полковника, че името ми е отец Максим Климовски. Разбрахте ли? Точно така, Климовски. Разбрахте ли. Кажете му, че работя в дома на патриарха. Трябва да говоря с него. Спешно е. Ще се обадя пак на същия номер в десет часа тази сутрин.

Няколко часа по-късно той отново позвъни. Гласът отсреща беше тих, но повелителен.

– Да, отче, полковник Гришин е на телефона.

Закръгленият свещеник стисна слушалката с влажната си ръка. Едри капки пот избиха по челото му.

– Вижте, полковник, вие не ме познавате, но аз съм страстен почитател на Игор Викторович Комаров. Снощи при патриарха дойде един човек. Донесе документи. Нарече единия Черния манифест... Ало, ало, чувате ли ме?

– Отец Климовски, мисля, че трябва да се срещнем – каза гласът.

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

В югоизточния край на Стария площад се издига една от най-малките, стари и красиви църкви на руската столица – „Вси Светии“, построена от дърво още през тринайсети век, когато Москва се е простирала само на няколко акра около Кремъл. След опожаряването ѝ църквата е възстановена от камък в края на шестнайсети и началото на седемнайсети век и остава действащ храм до 1918 година.

По онова време Москва все още е била известна като Града на четиристотинте църкви. След идването на комунистите на власт деветдесет процента от тях са затворени, а три-четвърти – напълно разрушени. Сред запуснатите, но съхранени храмове остава и „Вси Светии“.

След падането на комунизма през 1991-ва екип реставратори възстановява напълно малката църква и през 1995-а тя отново отваря врати за богомолци.

Именно тук дойде отец Максим Климовски в деня след телефонното си обаждане. Облечен в черно расо, с калимавка на главата, той по нищо не се различаваше от останалите свещеници, които сновяха във и около църквата. Взе си свещичка, запали я и застана от дясната страна на входа, вперил поглед в реставрираните стенописи, сякаш се молеше или размишляваше.

В средата пред позлатения олтар местният свещеник отслужваше литургията, встрани от него неколцина мъже в цивилни дрехи припяваха исото. Но в дясна-„ част на храма зад колонадата от арки отец Климовски беше съвсем сам.

Той погледна притеснено часовника си. От уречения час бяха минали пет минути. Не подозираше, че са го видели от колата отсреща, нито пък беше забелязал двамата мъже, които влязоха след него в църквата, за да се уверят, че никой не го следи. Не беше чувал за подобни неща, нито пък знаеше как се правят.

Долови само тихите стъпки по каменния под зад него и усети, че до рамото му застава някой.

– Отец Климовски?

– Да.

– Аз съм полковник Гришин. Струва ми се, че имате да ми кажете нещо.

Свещеникът се извърна. Мъжът беше по-висок от него, слаб, с тъмно зимно палто. Обърна се и го погледна отгоре. Климовски вдигна очи, срещна погледа му и застина. Уплаши се, че ще съжалява за постъпката си. Кимна и преглътна на сухо.

– Първо, кажете ми защо се обадихте, отче? – попита мъжът.

– Как да ви кажа, полковник, аз съм горещ привърженик на Игор Комаров. Политиката му, плановете му за Русия.., възхищавам му се.

– Радвам се. А какво стана по-миналата вечер?

– Един човек дойде да се срещне с патриарха. Аз съм негов иконом. Мъжът беше облечен като православен свещеник, но беше рус и не носеше брада. Руският му беше безупречен, но може и да е бил чужденец.

– Имаше ли уговорка този чужденец?

– Не. Това ми се стори доста странно. Дойде без предупреждение. Посред нощ. Бях си легнал. Наредиха ми да стана и да направя кафе.

– Значи патриархът все пак се е съгласил да го приеме?