Иконата

Що се отнася до новия му информатор, там нямаше да срещне трудности. Годините в контраразузнаването го бяха научили да разпознава и преценява информаторите пръв поглед. Свещеникът беше подлец, който и майка си би продал, за да се нареди. Гришин не бе пропуснал да забележи как заблестяха очите му, когато му спомена за издигане до митрополит.

И нещо друго, помисли си полковникът, докато минаваше покрай двамата съгледвачи, които бе оставил на пост до вратата. Трябваше да се поразтърси из Младежката бойна лига и да намери някой млад и снажен красавец за продажния свещеник.

Нападението на четиримата маскирани мъже беше бързо и ефикасно. Когато приключи, началникът на таксиметровата фирма, обслужваща централната част на града, прецени, че едва ли има смисъл да се оплаква в милицията. При беззаконието, което цареше в Москва и най-добрият следовател не би бил в състояние да открие нападателите, нито пък щеше да си направи труда. Ако им кажеше, че нищо не е откраднато и никой не е пострадал, само щеше да изпише кофи мастило и да си изгуби няколко дни в даване на показания, които щяха да събират прах в някое досие.

Четиримата просто нахлуха в офиса, затвориха вратата, пуснаха щорите и потърсиха началника. Тъй като носеха оръжие, никой не посмя да им противоречи, мислейки, че идват за пари. Но не: единственото, което поискаха, когато завряха пистолет в лицето на началника, бяха пътните листове от преди три вечери. Главният сред тях започна да преглежда документите, докато накрая стигна до нещо, което явно го заинтригува. Началникът нямаше как да го види, защото в момента бе на колене в ъгъла с лице към стената, но записаният маршрут се отнасяше за курс, извършен около полунощ.

– Кой е шофьор номер петдесет и две? – изрева тарторът.

– Не знам – изхленчи началникът и бе възнаграден с удар с дръжката на пистолета. – Има го във ведомостта – простена той.

Накараха го да извади ведомостта. Оказа се, че шофьор петдесет и две е Василий. Според адреса, живееше някъде в покрайнините.

След като каза на началника, че дори и през ум да му мине да се обади на Василий и да го предупреди, спешно ще смени настоящето си местожителство с дълъг дървен сандък, главатарят откъсна пътния лист и излезе.

Началникът проми раната на главата си, пи един аспирин и набързо забрави за Василий. Ако глупакът дотолкова е откачил, че да дразни подобни хора, заслужаваше си да го посетят. Явно беше ударил в сметката някой, който хич не обича да го правят на ударен, или пък се беше държал непристойно с приятелката му. Но това бе Москва в 1999-а: оцеляваш, ако не дразниш онези с пистолетите. Началникът възнамеряваше да оцелее. Затова отвори офиса и се върна към работата си.

Василий обядваше салам и черен хляб, когато на вратата на дома му се позвъни. Секунди по-късно, бледа като платно, в кухнята влезе жена му. Зад нея вървяха двама въоръжени мъже с маски на лицата. Залъкът на Василий падна от устата му.

– Вижте, аз съм беден човек, нямам... – взе да пелтечи шофьорът.

– Млък! – каза единият от нападателите.

Другият бутна разтрепераната жена на един стол и

навря откъснат лист в лицето на Василий.

– Ти ли си шофьор петдесет и две?

– Да, но честна дума, момчета...

Пръст в черна ръкавица посочи един ред в пътния лист.

– Преди три вечери клиент до „Чисти переулок“ Около полунощ. Кой беше?

– Откъде да знам?

– Опресни си знанията да не ти пръсна топките. Мисли!

Василий се замисли. Нямаше никакъв спомен.

– Поп – каза единият от нападателите.

Изведнъж на шофьора му просветна.

– Сетих се. „Чисти переулок“, малка, затънтена уличка. Трябваше да я търся на картата. Наложи се да чакам десетина минути, докато го пуснат да влезе. После ми плати и си тръгна.

– Опиши го.

– Среден на ръст, нормално телосложение. Към петдесетгодишен. Как да ви го опиша – поп. Всичките изглеждат еднакви. Не, чакайте малко, нямаше брада.

– Чужденец ли беше?

– Едва ли. Говореше идеално руски.

– Виждал ли си го преди?

– Никога.

– А оттогава?

– Не. Предложих му да дойда да го взема, но той каза, че не знаел колко ще се забави. Вижте, ако му се е случило нещо, аз нямам нищо общо. Просто го закарах до там и...

– Къде се качи?

– Пред „Метропол“, разбира се. Аз там стоя. Като съм нощна смяна, заставам пред хотела и чакам.

– По тротоара ли дойде или излезе отвътре?

– Отвътре.

– Откъде знаеш?

– Бях пръв в редицата. Стоях до таксито. Все трябва си отваряш очите, щото чакаш цял час, а някой от зад на опашката вземе, че те пререди. Така че гледах към вратара да издебна някой турист. Тогава излезе килимавка. Помня, че си помислих, какво ли търси поп на такова място. Той се огледа и тръгна покрай редицата право към мен.

– Сам ли беше?

– Сам.

– Каза ли си името?

– Не, само адреса, на който иска да го закарам. Плати в брой, в рубли.

– Говорихте ли си нещо?

– Нито дума. Каза адреса и млъкна. После, като стигнахме, рече „изчакайте“, а като се върна от вратата на къщата, попита „колко ви дължа?" и толкоз. Вижте, момчета, кълна се, че с ръст не съм...

– Яж си салама – прекъсна го единият от нападателите и навря главата му в чинията.