Иконата

После двамата си тръгнаха.

Полковник Гришин безучастно изслуша доклада. Можеше да означава всичко. Мъжът бил излязъл от „Метропол“ в единайсет и половина. Можеше да е отседнал там, да е бил на гости на някого, или пък просто да е минал през фоайето от едната до другата врата. Все пак информацията си струваше да се провери.

Гришин имаше няколко информатори в Централното управление на московската милиция. Най-висшестоящият от тях беше генерал-майор от ръководещия Президиум. Най-често използваният – началник на Архива. Но за сегашната задача първият беше прекалено високопоставен, а вторият прекадено застопорен в отдела си. Третият бе следовател в отдел „Убийства“. Дмитрий Бородин.

Малко преди залез слънце следователят влезе във фоайето на хотела, размаха милиционерската си карта и поиска да се срещне с администратора, австриец, който от осем години работеше в Москва.

– „Убийства“ ли? – попита го угрижено администраторът. – Да не би да се е случило нещо с някой от гостите ни?

– Доколкото ми е известно, не. Просто рутинна проверка – отвърна Бородин. – Искам да видя пълния списък на гостите от преди три вечери.

Администраторът седна пред компютъра в кабинета си и извади списъка на екрана.

– Искате ли да ви го отпечатам? – попита.

– Да, предпочитам да ми го дадете на хартия.

Бородин започна да оглежда колонките. Ако се съдеше по имената, от шестстотинте гости на хотела само десетина бяха руснаци. Останалите идваха от Западна Европа, САЩ и Канада. „Метропол“ беше скъп хотел – за заможни туристи и бизнесмени. Бородин знаеше, че трябва да гледа за титлата „отец“ пред името. Но такава нямаше.

– Имате ли православни свещеници в хотела? – попита той.

Администраторът се озадачи.

– Не, поне не знам да има... Никой не се е регистрирал като такъв.

Бородин прегледа целия списък, но не откри нищо.

– Ще се наложи да го задържа – каза той накрая. Администраторът с удоволствие му го даде, само и само да се отърве от него.

Полковник Гришин успя лично да проучи списъка едва на следващата сутрин. Малко след десет часа един от двамата стюарди в централата на Съюза влезе в кабинета му и го завари блед и разтреперан.

Попита плахо дали полковникът се чувства добре, но беше отпратен с гневно махане с ръка. Когато онзи си тръгна, Гришин погледна ръцете си и ги стисна в юмрук, за да не треперят. Яростта не му беше непознато чувство, но когато го обхванеше, често усещаше, че не може да се овладее.

Името беше по средата на третата страница от разпечатката. Доктор Филип Питърс, американски учен.

Гришин познаваше това име. Беше го пазил в паметта си цели десет години. Два пъти се беше ровил преди десет години в архивите на Имиграционния отдел на Второ главно управление, където се съхраняваха копия от всяка една молба за съветска виза. И двата пъти все бе попадал на това име. И двата пъти бе изисквал снимката към досието, за да се вгледа по-отблизо в посивелите къдрици и опушените очила, скрили "слаби" очи, на които нищо не можеше да убегне.

В подземията на Лефортово беше размахвал снимката под носовете на Круглов и Блинов и двамата бяха потвърдили, че това е човекът, с когото тайно са се срещали в тоалетната на Музея за ориенталско изкуство и в катедралата във Владимир.

Десетки пъти се бе клел, че ако човекът с това лице и този псевдоним някога се върне в Русия, двамата ще си уредят сметките.

И ето че той се бе върнал. След десет години си бе въобразил, че безочливата дързост, оскърбителното нахалство да дойде отново на територията на Анатолий Гришин ще му се разминат просто ей така.

Той стана, отиде до библиотеката си и изрови стара папка. От нея извади друга снимка, увеличена от по-малката, доставена преди години от Олдрич Еймс. След разпускането на комисията „Монах" един приятел от Първо главно му я бе подарил за спомен. Горчив спомен. Но той я бе съхранил като богатство.

Лицето бе по-младо, отколкото би било сега, но погледът бе прям и непреклонен. Косата беше руса и къдрава. Нямаше ги сивите мустаци, нито пък очилата. Но лицето бе същото. Лицето на младия Джейсън Монк.

Гришин се обади на двама души и им даде ясно да разберат, че няма да търпи забавяне. От информатора си в имиграционния отдел на летището полковникът поиска да разбере кога този човек е дошъл в страната, откъде и дали си е заминал. На Бородин нареди да се върне в „Метропол“ и да установи кога се е регистрирал доктор Питърс, още ли е в хотела и ако да, в коя стая.

И двамата му докладваха в ранния следобед. Доктор Питърс бе пристигнал в страната преди седем дни с редовен полет на Британските авиолинии и ако беше напуснал страната, то не е било през летище „Шереметиево". От Бородин полковникът научи, че американецът се е настанил с резервация от уважаван лондонски туроператор в деня на пристигането си, не е напускал хотела и се намира в стая 841-ва.

Единственото странно нещо, според следователя, бе, че паспортът на доктор Питърс е изчезнал от рецепцията. Трябвало е да остане там до заминаването му но го няма. Всички служители твърдели, че не могат да си представят как е могло да стане това.