Иконата

Алексей Втори погледна към Монк с явна изненада.

– А това? – каза той и посочи писмото пред него. – Не разбирам.

Монк пое дълбоко въздух.

– Най-напред, Ваше светейшество, трябва да ви призная, че не съм православен свещеник. Нито пък писмото е от митрополит Антъни, макар бланката да е истинска, а подписът – умело фалшифициран. Позволих си това позорно представление, защото трябва да поговоря с вас. Лично, насаме и при пълна секретност.

В очите на патриарха проблесна тревога. Ами ако този човек беше лунатик? Убиец? Долу на входа бдеше въоръжен войник, но можеше ли той да дойде навреме?

Лицето на Алексей Втори остана спокойно. Само след секунди икономът му щеше да дойде с кафето. Нямаше повод за притеснения, все някак щеше да се измъкне.

– Моля, обяснете – каза той.

– Първо, сър, длъжен съм да ви кажа, че съм американец по рождение, а не руснак. Второ, идвам от името на група хора на Запад, които желаят да помогнат на Русия и на нейната Църква, а не да им сторят зло. Трето, дошъл съм само и единствено да ви съобщя новини, които според покровителите ми са важни и обезпокояващи за вас. И накрая, дойдох да поискам вашата помощ, а не кръвта ви. Телефонът е пред вас. Можете повикате пазача. Аз няма да ви спра. Но преди това моля да прочетете онова, което съм донесъл.

Алексей свъси замислено вежди. Човекът определено не приличаше на маниак, освен това бе имал достатъчно време да го убие. Къде се бавеше Максим с това кафе?

– Добре, да видим какво сте донесъл.

Монк бръкна под расото, извади две тънки папки и ги положи на писалището. Патриархът хвърли поглед към кориците – едната сива, другата черна.

– Какво има вътре.

– Препоръчвам ви да прочетете най-напред сивата. Тя съдържа доклад, който неоспоримо доказва, че документът в черната папка не е нито измама, нито лъжа, нито шега, нито пък някакъв номер.

– А черната?

– В черната е личният и строго поверителен манифест на някой си Игор Викторович Комаров, за когото разбрах, че скоро ще бъде президент на Русия.

Отец Максим почука на вратата и влезе с табла кафе и бисквити. Часовникът над камината удари дванайсет.

– Закъсня – въздъхна патриархът. – Максим, заради теб не можах да си изям бисквитата.

– Ужасно съжалявам, Ваше светейшество. Кафето.., трябваше да смеля прясно.., аз...

– Шегувам се, Максим – отвърна Алексей и погледна към Монк.

Непознатият изглеждаше як и силен. Ако имаше намерение да убива някого, най-вероятно щеше да види сметката и на двамата.

– Иди да си легнеш, Максим. Нека Бог бди над съня ти.

Икономът тръгна към вратата.

– Е – каза патриархът, – какво пише в манифеста на господин Комаров?

Отец Максим затвори вратата след себе си, молейки се никои да не е забелязал как се сепна при споменаването на името на Комаров. В коридора се огледа притеснено в двете посоки. Секретарят вече беше в леглото си, сестрите щяха да дойдат чак на сутринта, казакът дежуреше долу. Отец Максим коленичи пред вратата и допря ухо до ключалката.

Алексей Втори започна с доклада от разследване– то, както му беше препоръчано. Монк отпи от кафето си и зачака.

– Удивителна история – каза патриархът накрая. – Защо го е направил?

– Старецът ли?

– Да.

– Никога няма да разберем. Както виждате, той е мъртъв. Несъмнено убийство. Докладът на професор Кузмин е категоричен.

– Клетият човек. Ще се моля за него.

– Можем само да предположим, че нещо в този документ толкова го е притеснило, че е рискувал и накрая е дал живота си, за да разкрие истинските намерения на Игор Комаров. Бихте ли прочели Черния манифест, Ваше светейшество?

Един час по-късно патриархът на Москва и цяла Русия се облегна на стола си и впери поглед някъде над главата на Монк.

– Не може да е вярно – каза той след малко. – Не е възможно наистина да възнамерява да осъществи тези сатанински намерения. Та ние сме пред прага на третото хилядолетие след Христа. Вече сме надживели тези неща.

– Като Божи човек, предполагам, вярвате в силите на злото, нали Ваше светейшество?

– Разбира се.

– И в това, че понякога тези сили могат да приемат човешки образ. Хитлер, Сталин...

– Вие християнин ли сте, господин?...

– Монк. Предполагам, че да. За съжаление, лош.

– Нима всички сме добри? В тия времена. Но щом сте християнин, сигурно знаете какви са християнските схващания за злото. Необходимо ли е аз да ви ги казвам?

– Ваше светейшество, дори да оставим настрана намеренията на Комаров спрямо евреите, чеченците и другите етнически общности, ако написаното в този манифест се осъществи, Светата ви църква ще се върне в най-мрачните си години. Ще бъде принудена или да стане доброволен съучастник, или жертва на фашистка държава, по-безбожна и от комунистическата.

– Ако това е тук е вярно.

– Вярно е, Ваше светейшество. Никой не преследва и убива хора заради някакъв си фалшификат. Реакцията на полковник Гришин беше прекадено бърза, за да се успокояваме, че този документ не е дошъл от бюрото на секретаря Акопов. Ако беше фалшификат, те нямаше да знаят за него. А започнаха да го търсят едва няколко часа след изчезването му.

– Какво искате от мен, господин Монк.