Избрана

— Ти си един от онези, които извикаха заради случилото се с професор Нолън? — Гласът ми леко потрепери и Дарий го усети.

— Не се тревожи, Зоуи Редбърд! — Той придоби още по-младежки вид. Изглеждаше невероятно силен. — Ние, Синовете на Еребус, ще браним училището на Никс до последния си дъх.

Настръхнах от начина, по който Дарий произнесе думите. Той беше огромен, мускулест и много сериозен. Не можех да си представя как нещо или някой би могъл да мине покрай него, още по-малко Дарий да издиша последния си дъх.

— Б-благодаря — заеквайки, изрекох аз.

— Събратята ми воини пазят територията на училището. Може да си почиваш спокойно, малка жрице — усмихна се той.

Малка жрица? Моля ти се. Това хлапе сигурно беше Променено наскоро.

— Да, добре. — Тръгнах надолу по стълбите. — Отивам до конюшнята да видя моята кобила Персефона. Беше ми приятно, че се запознахме. Радвам се, че си тук — добавих аз, махнах му комично с ръка и забързах по пътеката към конюшните. Усещах, че очите му ме следят.

По дяволите. Това не беше много хубаво. Зачудих се какво да направя. Как щях да се измъкна от училището, когато навсякъде беше пълно с воини, грамадни като планини (колкото и млади и симпатични да бяха)? Не че имаше значение колко млад и симпатичен беше Дарий. Сякаш имах време за ново гадже? Не, нямаше начин. Да не говоря, че сексапилът му не го правеше по-малко огромен. Да, в душата ми цареше пълна бъркотия и ужасно ме болеше главата.

И после чух нежен глас, който ми каза да мисля… и да се успокоя…

Думите се завъртяха успокояващо в обезумялото ми съзнание и аз машинално забавих крачка. Дишах дълбоко и положих усилия да се отпусна и да мисля. Трябваше да бъда спокойна, да разсъждавам трезво и…

В същия миг се сетих какво да направя. Стигнах до сенките между две газени лампи и безшумно се отклоних от пътеката, сякаш бях решила да се разходя покрай огромните дъбове. Когато се приближих до първото дърво, спрях в мрака, затворих очи и се съсредоточих. След това призовах към мен тишината и невидимостта и се обвих в гробно мълчание (надявах се, че метафората се дължи на буйното ми въображение, а не е страшна и зловеща прокоба). Аз съм абсолютно безшумна… Никой не може да ме види… Никой не може да ме чуе… Аз съм като мъгла… сън… дух…

Усетих присъствието на Синовете на Еребус, но не се огледах. Не исках да наруша концентрацията си. Продължих да се моля безмълвно и да превръщам в магия молитвите си. Движех се като шепот на мисъл или тайна, незабележима и скрита в пластове тишина, мъгла и магия. Потреперих. Изглежда, се реех във въздуха, защото когато сведох очи и се погледнах, видях само сянка, обвита в мъгла. Сигурно това е описал Брам Стокър в „Дракула“ Вместо да ме стресне, мисълта засили съсредоточеността ми и почувствах, че ставам все по-безтелесна. Движейки се като насън, аз намерих поразеното от мълния дърво, изкатерих се по разцепения ствол и се прехвърлих по дебелия клон, сякаш бях безтегловна.

Както бе казала Афродита, за клона беше завързано въже, навито като дебнеща змия. Продължих да се движа безшумно като в сън и преметнах другия край през оградата. Но после, следвайки инстинкт, който вълнообразно се разпространи от дъното на душата ми и се разнесе из цялото ми тяло, вдигнах ръце и прошепнах:

— Елате при мен, въздух и дух, и като среднощна мъгла ме пренесете на земята.