Избрана

— Да, аз, Джош и Травис наричаме така Кайла, Уитни, Линдзи, Челси и Пейдж.

— Откога Кайла се мотае с онези противни повлекани?

— Откакто те белязаха.

Присвих очи и го погледнах.

— А защо Кайла и новите й приятелки са избрали точно тази вечер, за да отидат в „Старбъкс“? И защо този „Старбъкс“, а не онзи в „Счупена стрела“, който е по-близо до домовете им?

Хийт вдигна ръце, сякаш се предаваше:

— Не го направих нарочно!

— Кое, Хийт? — Боже, това хлапе понякога беше много тъпо.

— Не знаех, че ще изпълзят от бърлогата си. Разбрах го едва когато спрях пред „Старбъкс“ Те ме видяха първи и вече беше късно да избягам.

— Това обяснява внезапното им желание за кофеин. Изненадана съм, че не са те проследили дотук. — Да, помнех, че трябва да скъсам с Хийт, но въпреки това се дразнех, че Кайла още се увърта около него.

— Не искаш да ги виждаш, така ли?

— Не, по дяволите.

— Не знаех. Тогава искаш ли да те изпратя до училището? — Хийт се приближи до мен. — Спомням си, когато говорихме на оградата преди два месеца. Беше много хубаво.

И аз си спомнях. Тогава за пръв път вкусих кръвта му. Потреперих. И после се опомних. Трябваше да реша проблема с жаждата си за кръв.

— Хийт, не може да дойдеш с мен в училището — твърдо заявих аз. — Не гледаш ли новините? Някакъв човешки изрод уби вампир и сега там е като военен лагер. Измъкнах се тайно, за да те видя, и не мога да отсъствам дълго.

— Да, чух за това. — Той ме хвана за ръката. — Добре ли си? Познаваше ли убития вампир?

— Да. Тя ми преподаваше по театрално изкуство. И не, не съм добре. Трябва да говорим и за това. — Взех решение.

— Ела да отидем в парка „Удуърд“ Там ще говорим. — Надявах се, че паркът в центъра на Тулса няма да бъде твърде уединен.

— Съгласен съм — щастливо отговори Хийт.

Той отказа да пусне ръката ми и двамата тръгнахме по страничната уличка. Бяхме изминали едва няколко крачки, когато гласът му нахлу в съзнанието ми, докато се опитвах да не мисля, че китката му е притисната до моята, и усещах как пулсът ни бие в единен ритъм.

— Зи, какво се случи в тунелите?

Изгледах го изпитателно.

— Ти какво си спомняш?

— Предимно мрак и теб.

— Как така?

— Не знам как се озовах там, но си спомням зъби и червени светещи очи. — Хийт стисна ръката ми. — Нямам предвид твоите зъби, Зи. Пък и очите ти не светят, а блестят.

— Така ли?

— Да, особено когато пиеш кръвта ми. — Той забави крачка, поднесе ръката ми към устните си и я целуна. — Адски приятно е, когато пиеш от мен, нали?

Гласът му беше станал плътен и дрезгав и устните му изгаряха кожата ми. Исках да се вкопча в него, да впия зъби във врата му и…

Осемнадесета глава

— Съсредоточи се, Хийт. — Горещината, която се разливаше из тялото ми, се превръщаше в безпокойство. — Тунелите. Разкажи ми какво си спомняш.

— А, да — ухили се той като симпатично лошо момче. — Не си спомням много — само зъби, криви нокти, очи и после теб. Всичко беше като кошмарен сън, разбира се, с изключение на теб. Ти беше страхотна. Ти ли ме спаси, Зи?

Завъртях очи и отново тръгнах, повличайки го след себе си.

— Да, аз те спасих, глупчо.

— От какво?

— Боже, не четеш ли вестници? Историята беше на първата страница. — Бяха отпечатали хубава, но романизирана статия и бяха цитирали детектив Маркс и неговото кратко, в по-голямата си част невярно изявление.

— Чета, но там не пишеше много. Какво се случи в действителност?

Прехапах устни и трескаво се замислих. Хийт не си спомняше за Стиви Рей и нейната шайка неживи същества. Неферет очевидно бе изтрила спомените му. Изведнъж осъзнах, че така и трябва да си остане. Колкото по-малко знаеше Хийт за случилото се, толкова по-малка беше вероятността Неферет да се сети за него и отново да промие мозъка му, което нямате да бъде добре за него. Той трябваше да продължи с живота си. Човешкия си живот. И да престане да бъде обсебен от мен и вампирските неща.

— Вестниците публикуваха почти всичко. Не знам кой беше човекът. Някакъв откачен бездомник, съшият, който уби Крис и Брад. Намерих те и използвах силата си над природните стихии, за да те взема от него, но ти пострада. Получи наранявания. Вероятно затова имаш такива странни спомени, щом изобщо си спомняш нещо. — Сега беше мой ред да повдигна рамене. — На твое място не бих се тревожила, нито дори мислила за това. Не е кой знае какво. — Хийт отвори уста да каже нещо, но вече бяхме стигнали до задния вход на парка и аз посочих пейката под първото голямо дърво. — Искаш ли да седнем там?

— Както кажеш, Зи. — Той ме прегърна и двамата тръгнахме към пейката.

Докато сядахме, успях да се измъкна от прегръдката му и да извия тяло към него така, че коленете ми да са нещо като преграда, ако Хийт иска да се приближи до мен. Поех си дълбоко дъх, положих усилия и го погледнах в очите. „Мога да го направя“ — повтарях си наум.

— Хийт, ти и аз не може да се виждаме повече.

Той се намръщи и придоби такъв вид, сякаш се опитвайте да реши трудна задача по математика.

— Защо говориш така, Зи? Разбира се, че може да се виждаме.