Избрана

Не беше необходимо да скачам от зида. Вятърът се завъртя около мен във въздушна милувка, повдигна тялото ми, което бе станало невеществено, пренесе ме седем метра надолу и ме остави на тревата от другата страна на оградата. За миг учудването, което ме изпълни, ме накара да забравя за убитата преподавателка, проблемите с гаджетата и напрежението в живота ми. С все още вдигнати ръце аз се завъртях. Докосването на вятъра и силата върху осеяната ми с капчици роса прозрачна кожа беше божествено. Все едно се слях с нощта. Понесох се по затревената пътека, едва докосвайки земята, и стигнах до тротоара, кой го водеше по Утика Стрийт към площад „Утика“ Чувствах се толкова изумително, че едва не забравих да спра и да напудря татуировките на лицето си. Без желание спрях и извадих пудрата и огледалцето от платнената чанта. Дъхът ми секна в гърлото, като видях отражението си. Изглеждах обагрена във всички цветове на дъгата. Кожата ми блестеше в перлени оттенъци като мираж. Черните ми коси се развяваха от ветреца, който вееше само за мен. Не приличах нито на човек, нито на вампир, а на някакво непознато същество, родено от мрака и благословено от природните стихии. Какво ми беше казал Лорън в библиотеката? Нещо от сорта, че съм богиня сред полубогове. През мен премина сила и косите ми се повдигнаха от рамото. Кълна се, че усетих как татуировките ми бленуващо пламтят надолу по врата и гърба ми. Може би Лорън беше прав за много неща, например, че двамата сме злочести влюбени. Вероятно след като кажех на Хийт, че повече не може да се срещаме, трябваше да се отдръпна и от Ерик. Мисълта да скъсам с Ерик ме остави без дъх, но това можеше да се очаква. Не бях безсърдечна и наистина го харесвах. Но нима смъртта на професор Нолън не доказа, че никога не знаеш какво може да ти се случи и че животът, дори за вампирите, може да бъде твърде кратък? Може би трябваше да бъда с Лорън и така беше правилно да постъпя. Продължих да гледам вълшебното си отражение.

В края на краищата аз наистина не бях като другите новаци.

Трябваше да го приема и да престана да се съпротивлявам или да се ядосвам.

А щом не бях като другите новаци, тогава не беше ли логично да бъда с някое уникално гадже, с когото останалите новаци не можеха да бъдат?

„Но Ерик държи на мен и аз държа на него. Не е честно спрямо него… или Хийт… Лорън е възрастен мъж… Преподавател… Може би не трябва да се крия с него…“

Не обърнах внимание на гузните мисли, които съзнанието ми нашепваше, и безмълвно заповядах на вятъра, мъглата и прикриващия мрак да се вдигнат, за да се материализирам напълно и да скрия преплетените си татуировки. После вирнах брадичка, изправих рамене и тръгнах по тротоара към площад „Утика“, „Старбъкс“ и Хийт, без все още да съм сто процента сигурна какви ги върша.

Вървях бавно по сенчестата част на улицата, където имаше малко лампи, и се опитвах да измисля какво да кажа на Хийт, за да го убедя, че повече не трябва да се виждаме. Бях изминала по-малко от половината разстояние, когато го видях, че идва към мен. Всъщност първо го почувствах — като сърбеж под кожата, където е невъзможно да се почеша, или като смътен импулс, който ме караше да се движа напред, търсейки нещо, което знам, че искам, но не знам как да намеря. После импулсът се превърна от неясен в определен, от подсъзнателно настойчив в непреодолим. И тогава го видях. Хийт. Бързаше да ме посрещне. Всъщност се видяхме едновременно. Той се задаваше по другия тротоар и се намираше под улична лампа. Забелязах, че очите му блестят и усмивката му сияе. Хийт мигновено побягна (видях, че не се огледа, и се зарадвах, че лошото време е намалило до минимум уличното движение, защото можеше да го блъсне кола).

Той уви ръце около мен и дъхът му погали ухото ми.

— Зоуи! О, мила, много ми липсваше!

Ненавиждах се, че тялото ми веднага реагира. Той ухаеше на родното ми място, макар и в секси и съблазнителен вариант. Преди да се разтопя безпомощно в обятията му, аз се отблъснах от него и изведнъж осъзнах колко тъмен, уединен и дори интимен е сенчестият тротоар.

— Хийт, трябваше да ме чакаш в „Старбъкс“

Малкият вътрешен двор щеше да бъде пълен е пристрастени към кофеина, а не е интимност. Той повдигна рамене и се ухили.

— Чаках те, но по едно време усетих, че идваш, и нямаше начин повече да седя там. — Кафявите му очи очарователно заискриха и ръката му погали лицето ми. — Забрави ли, че сме Обвързани? Ти и аз, мила.

Дръпнах се малко назад, така че Хийт да не бъде в личното ми пространство.

— Точно за това трябва да поговорим. Хайде да се върнем в „Старбъкс“, да пийнем нещо и да говорим. — Исках да бъдем на публично място, където нямаше да се изкушавам толкова силно да го дръпна в някоя тъмна уличка, да впия зъби в сладкото му вратле и…

— Не мога — отново се ухили той.

— Не можеш? — Поклатих глава, опитвайки се да прогоня неприличната сцена, която започваше да се разиграва в развратеното ми въображение.

— Не мога, защото Кайла и глутницата вълчици избраха тази вечер да ходят в „Старбъкс“

— Глутница вълчици?