Избрана

— Не. Да. — Млъкнах виновно и се зачудих какво да направя с Афродита. Когато тя призова земята, беше ясно, че трябва да се присъедини към нашия кръг. Щеше ли Стиви Рей обаче да се вбеси, ако видеше, че мястото й е заето от друг, когото тя определено смяташе за враг? От друга страна, никой друг, освен Афродита не знаеше за Стиви Рей. Мислех нещата да останат така, докато съм готова да кажа на Неферет, че знам за нея. Определено имах проблеми. — Не съм сигурна. Нека си помисля.

Изражението на Стиви Рей отново се промени. Сега изглеждаше сломена и напълно сразена.

— Ти вече не искаш да участвам в твоя кръг.

— Не е това! Ти трябва да бъдеш лекувана, затова може би ще бъде най-добре да застанеш в средата на кръга, с мен, вместо да стоиш на обичайното си място. — Въздъхнах и поклатих глава. — Трябва да направя още проучвания.

— Побързай.

— Добре. А ти трябва да ми обещаеш, че ще пестиш кръвта, ще стоиш тук и ще се съсредоточаваш върху връзката си със земята.

— Добре. Ще се опитам.

Стиснах ръката й и после измъкнах своята.

— Съжалявам, но трябва да тръгвам. Неферет ще прави специален ритуал за професор Нолън, а после ще има Ритуал на пълнолунието. — Освен това отново трябваше да отида в библиотеката и да намеря някакъв ритуал, който да помогне на Стиви Рей. И нямах представа какво да правя с Лорън. И Ерик вероятно ми беше сърдит, че изчезнах. И не скъсах с Хийт. Боже, главата ме заболя. Отново.

— Мина един месец.

— Какво? — Бях се разсеяла от мисли за всичките тези неща.

— Умрях по време на последното пълнолуние, а това беше преди месец.

Думите й привлякоха вниманието ми.

— Точно така. Беше преди месец. Чудя се…

— Дали това означава нещо? Дали тази нощ е подходящият момент да се опиташ да оправиш случилото се с мен?

Едва не трепнах от звука на изпълнения й с надежда глас.

— Не знам. Може би.

— Да се опитам ли да дойда в училището?

— Не! Там гъмжи от воини. Ще те хванат.

— Може би трябва — бавно каза тя. — Може би всички трябва да знаят за мен.

Разтрих слепоочията си и се опитах да разбера какво ми подсказва инстинктът. Съветваше ме да пазя в тайна Стиви Рей толкова отдавна, че не можех да преценя какво е правилното решение.

— Не знам. Трябва ми малко време.

Стиви Рей се прегърби.

— Добре, но мисля, че няма да издържа още един месец.

— Знам. Ще бързам — обещах аз, наведох се и я прегърнах. — Довиждане. Не се тревожи. Скоро ще дойда пак. Обещавам.

— Ако измислиш нещо, изпрати ми съобщение или ми се обади и аз ще дойда.

Добре. — Обърнах се към вратата. — Обичам те, Стиви Рей. Не го забравяй. Все още си най-добрата ми приятелка.

Тя не каза нищо, но кимна. Изглеждаше мрачна. Призовах мрака, мъглата и магията и забързах в тъмнината.

Двадесета глава

Естествено, хванаха ме докато се промъквах обратно в училището. Вече се бях пренесла над оградата на двора (да, наистина се реех във въздуха и беше неописуемо страхотно) и си проправях път към общежитието с превъзходна според мен бързина и потайност, когато едва не се сблъсках с група вампири и ученици от горните класове, обградени от най-малко дузина грамадни като планини воини. (Видях Близначките и Деймиън в групата, затова Афродита се оказа права, че Неферет ще включи и моя Съвет на Префектите.) Заковах се на място, отстъпих в сянката на голям дъб и затаих дъх, надявайки се, че новата ми страхотна способност да ставам невидима (или по-скоро мъгла), ще ме скрие от погледите им. За жалост, докато ги наблюдавах, Неферет спря и групата направи същото. Тя наклони глава на една страна и подуши въздуха като ловджийско куче. След това очите й се плъзнаха към скривалището ми и сякаш ме пронизаха. И в същия миг изведнъж изгубих съсредоточеността си. Кожата ми настръхна и разбрах, че отново съм видима.

— О, Зоуи! Ето къде си била. Тъкмо питах приятелите ти… — Неферет млъкна и отправи една от изумителните си усмивки към Близначките, Деймиън и Ерик (Хлъц!) — къде може да си отишла. — Усмивката й изчезна и се замени с перфектно изражение на майчинска загриженост. Моментът не е подходящ да се разхождаш сама.

— Съжалявам, нуждаех се…

— Нуждаела се е от усамотение преди ритуала — рече Шоуни, пристъпи към мен и ме хвана за ръката.

— Да, Зоуи винаги се нуждае от усамотение преди ритуалите — добави Ерин, приближи се и ме хвана за другата ръка.

— Наричаме го ВУЗ — Времето за усамотение на Зоуи — обади се Деймиън и се присъедини към нас.

— Малко е обезпокоително, но какво да се прави? — каза Ерик, застана зад мен и сложи топлите си ръце на раменете ми. — Такава си е нашата Зи.

Трябваше да положа усилия, за да не избухна в сълзи. Моите приятели бяха върхът. Разбира се, Неферет вероятно се досещаше, че лъжат, но го бяха направили така, че да изглежда сякаш бях замислила някаква невинна младежка пакост (тоест да се измъкна от училище, за да скъсам с гадже), а не голяма и страшна пакост (тоест да скрия моята най-добра нежива приятелка).

— Искам в близко бъдеще да ограничиш времето на усамотението си — с леко назидателен тон каза Неферет.

— Добре. Съжалявам — смотолевих аз.