Избрана

— Омразна кучка е моят избор, сестра ми — допълни Ерин.

— Тя греши — настоя Деймиън. — Ерик все още ти е гадже, въпреки че ще отиде да прави вампирски неща.

Всички се бяха втренчили в мен, затова опитах да им се усмихна.

— Да, знам. Всичко ще бъде наред. Само че ми дойде в повече, това е всичко. Хайде да хапнем нещо.

Преди да продължат да ме успокояват, тръгнах към трапезата и те ме последваха като патенца в индийска нишка.

Стори ми се, че измина цяла вечност, докато Дъщерите и Синовете на мрака се нахранят и сетне почистят, но когато погледнах часовника, осъзнах, че всъщност са се нахранили бързо и си тръгват рано. Всички развълнувано говореха за Ерик, а аз кимах, издавах звуци на полуадекватна реакция и се мъчех да скрия колко вцепенена и зле се чувствам. Предположих, че ранното им тръгване е доказателство за неуспешните ми опити. Накрая видях, че единствените останали хлапета са Джак, Деймиън и Близначките. Те тихо изхвърляха остатъците от храната и изсипваха боклука в торбите.

— Ще ви помогна — предложих аз.

— Почти приключваме, Зи — отвърна Деймиън. — Остана само да приберем нещата от масата на Никс в средата на кръга.

— Аз ще го направя — рекох аз, опитвайки се (безуспешно, съдейки по погледите им) да се преструвам на безразлична.

— Зи, добре ли…

Вдигнах ръка, за да накарам Деймиън да млъкне.

— Уморена съм. Криво ми е заради Ерик. И честно казано, нуждая се известно време да бъда сама. — Не исках да прозвуча толкова сприхаво, но преминавах точката, когато можех да лепна на лицето си щастливо изражение и да се преструвам, че не треперя отвътре. Освен това предпочитах приятелите ми да мислят, че страдам от предменструален синдром, отколкото че в действителност съм готова да рухна. Обучаващите се за Висши жрици не рухват. Те се справят с проблемите. Не исках приятелите ми да знаят, че аз не се справям с проблемите. — Бихте ли ми дали малко време? Моля ви.

— Разбира се — в един глас отговориха Близначките. — До скоро, Зи.

— Добре. Ще се видим по-късно — рече Деймиън.

— Чао, Зи — каза Джак.

Изчаках, докато вратата се затвори след тях, и бавно влязох в страничната стаичка, която се използваше за танцово студио и упражнения по йога. В ъгъла бяха натрупани купчина меки рогозки и аз седнах върху тях. Ръцете ми трепереха, докато изваждах мобилния си телефон от джоба.

Добре ли си?

Написах краткото съобщение и го изпратих на Стиви Рей. Стори ми се, че мина цяла вечност, докато тя отговори.

Добре съм.

Дръж се.

Побързай.

Добре.

Затворих телефона и се облегнах на стената. Имах чувството, че целият свят тежи на плещите ми, и избухнах в сълзи и ридания.

Плачех и треперех. Обвих с ръце коленете си, притиснах ги до гърдите си и започнах да се клатя напред-назад. Знаех какво не е наред с мен. Изненадах се, че никой не се досети, дори приятелите ми.

Бях помислила, че Ерик умира, и това ми напомни за нощта, когато Стиви Рей умря в ръцете ми. Сякаш всичко се повтори — кръвта, тъгата, ужасът. Бях напълно съкрушена. Смятах, че съм превъзмогнала случилото се със Стиви Рей. В края на краищата, тя всъщност не беше мъртва.

Но само се заблуждавах.

Ревях толкова неудържимо, че разбрах, че той е до мен едва когато докосна рамото ми. Вдигнах глава, избърсах сълзите от очите си и се опитах да измисля нещо окуражително, което да кажа на приятеля, дошъл при мен.

— Почувствах, че се нуждаеш от мен — каза Лорън.

Изхлипах и се хвърлих в обятията му. Той седна до мен и ме сложи на коленете си. Притисна ме до себе си, зашепна ми мили думи и ме увери, че всичко ще бъде наред и винаги ще бъде до мен. Когато най-после се овладях и взех да хълцам, вместо да ридая, Лорън ми даде една от старомодните си ленени носни кърпички.

— Благодаря — измънках аз, избърсах лицето си и си издухах носа. Опитах да не се поглеждам в огледалата срещу нас, но не можах да не съзра подпухналия си и зачервен нос. — Страхотно. На нищо не приличам.

Лорън се подсмихна, премести ме така, че да съм с лице към него, и приглади назад косите ми.

— Приличаш на богиня, натъжена от напрежение и трудности.

Усетих, че някъде в гърдите ми напира истеричен смях.

— Мисля, че богините не се сополивят.

Той се усмихна.

— Не бъди толкова сигурна. — После изражението му се промени. — Когато Ерик се Променяше, ти помисли, че той умира, нали?

Кимнах, уплашена, че ако кажа нещо, отново ще се разрева.

Лорън стисна челюсти и отново ги отпусна.

— Непрекъснато повтарях на Афродита, че всички новаци, не само петокурсниците и шестокурсниците, трябва да внимават как Промяната се проявява в последния стадий, за да не се уплашат, когато я видят.

— Наистина ли боли толкова много, колкото изглежда?

— Болезнено е, но болката е приятна, ако в това има логика. Все едно мускулите те болят след тренировка. Болят те, но болката не е неприятна.

— Изглеждаше нещо много по-лошо от мускулна треска.