Избрана

Тримата бяха заковани на място от природните стихии. Бурен вятър притискаше Деймиън към земята. Огнена клетка обграждаше Шоуни и бездънно езеро изведнъж обви Ерин.

— Трябва да завършиш кръга! — извика Деймиън. — Призови на помощ всичките природни стихии. Това е единственият начин да я спасиш.

Хукнах към средата на кръга и вдигнах ръце над главата си.

— Като обучаваща се за Висша жрица на нашата Велика богиня Никс аз използвам силата и могъществото й, за да призова в моя кръг петата и последна природна стихия, духа!

Почувствах, че се изпълвам със сила. Стиснах зъби и се опитах да овладея треперещото си тяло. Писъците на Афродита утихваха, но не можех да мисля за това. Затворих очи и се съсредоточих, а после изрекох дадените от богинята думи, които се рееха в съзнанието ми като приятен, сигурен отговор на молитва. Гласът ми се усили като по магия. Усетих, че думите се материализират и искрят във въздуха около мен.

— Ветре, всяко зло отвей! Огън, черната омраза изгори! Вода, лошите намерения измий! Земя, мракът в душата й премахни! Дух, изпълни я и от смъртта я освободи!

Сякаш хвърлях топка, аз запратих към Стиви Рей кипящата сила на природната стихия, която почувствах в ръцете си. В същия миг изпитах познатата пронизваща болка да се разпространява на вълни от основата на гръбнака до целия ми кръст. Двете със Стиви Рей изпищяхме. Отворих очи и видях странна гледка. Афродита беше паднала на земята по време на нападението на Стиви Рей. Двете бяха обградени от въртящо се, светло кълбо от сила, направено от всичките пет природни стихии. Момичетата ту избледняваха, ту се открояваха, докато силата виеше и се сгъстяваше около тях. Забелязах, че Стиви Рей вече не се е вкопчила в Афродита. Сега Афродита държеше Стиви Рей и я принуждаваше да пие кръв от раната на шията й. Стиви Рей още смучеше кръвта й, но се бореше да спре и да се отскубне от нея.

Втурнах се да ги разтърва, но се блъснах в кълбо от сила, сякаш се опитах да мина през стъклена стена. Не можех и нямах представа как да я отворя.

— Афродита! Пусни я! Тя се опитва да спре, преди да те убие! — извиках аз.

Афродита ме погледна в очите. Устните й не се раздвижиха, но ясно чух гласа й в главата си. „Не. Така изкупвам грешките си. Този път аз съм Избраната. Запомни, че се пожертвах доброволно.“

После очите й се изцъклиха и тялото й се отпусна неподвижно. Дъхът й излезе през усмихнатите устни в дълга въздишка. Стиви Рей нададе смразяващ кръвта писък, най-после се отскубна от нея и падна до тялото й. Кълбото от сила се пръсна и изчезна. Знаех, че и кръгът е прекъснат. Усещах отсъствието на природните стихии. Не знаех какво да направя. Не можех да помръдна.

И в следващия миг Стиви Рей ме погледна. Тя плачеше с обагрени в розово сълзи и очите й все още имаха странен червеникав оттенък, но лицето й беше предишното. Още преди да заговори, аз разбрах, че онова, което Неферет бе прекъснала в нея, за да я превърне във вървящ, говорещ мъртвец, е излекувано.

— Аз я убих! Опитах се да спра, но тя не ме пускаше и не можах да се откопча! О, Зоуи, много съжалявам! — изхлипа Стиви Рей.

Приближих се, препъвайки се, до нея. В съзнанието ми отекваха думите на Лорън: „Може и да стане, но не трябва да забравяш, че ще призовеш силна магия, а за това винаги се заплаща определена цена.“

— Ти не беше виновна, Стиви Рей. Ти не…

— Лицето й! — чу се зад мен гласът на Деймиън. — Вижте Белега й!

Замигах, защото не разбирах за какво говори, но после ахнах. Гледах я в очите и се радвах, че виждам предишната Стиви Рей, затова не забелязах очевидното. Полумесецът на челото й се беше запълнил и около очите й имаше красива татуировка на прекрасни цветя с дълги изящни дръжки, която се простираше до скулите й.

Татуировките обаче не бяха сапфирени като на вампир, а в яркоаления нюанс на чиста, свежа кръв.

— Какво гледате? — попита Стиви Рей.

— В-вземи. — Ерин бръкна в чантата, която неизменно носеше, извади огледалце за гримиране и й го подаде.

— Всемогъща богиньо! — провлачено възкликна Стиви Рей. — Какво означава това?

— Означава, че си излекувана. Променена си, но в нов вид вампир — обясни Афродита, която се мъчеше да стане.

Двадесет и седма глава

— Мамка му! — изпищя Шоуни, олюля се назад и се хвана за ръката на Ерин, за да не падне.

— Но ти си мъртва! — изуми се Ерин.

— Мисля, че не бях — отвърна Афродита, потърка чело с едната си ръка и внимателно докосна белега от ухапването на шията си с другата. — Ох! По дяволите. Боли.

— Искрено съжалявам, Афродита — каза Стиви Рей. — Не те харесвам, но със сигурност не бих те ухапала. Или поне сега.

— Да, да, все едно. Не се тревожи. Всичко беше част от плана на Никс, колкото и да бе болезнено и неудобно. — Афродита отново трепна от болка. — Господи, някой има ли лепенка?