Избрана

— Аз имам кърпички тук някъде. Чакай да ги намеря — рече Ерин и отново затършува в чантата си.

— Опитай се да намериш чиста кърпичка за нея, сестра ми. Афродита преживя достатъчно голям стрес. Не й трябва и инфекция.

— Господи, много мило от ваша страна. — Афродита се усмихна на Близначките и тогава я видях добре.

Стомахът ми се сви.

— Изчезнал е! — ахнах аз.

— Мамка му! Зоуи е права. — Деймиън също се беше втренчил в Афродита.

— Какво е изчезнало? — попита тя.

— О-хо — възкликна Шоуни.

— Да, няма го — обади се и Ерин и даде на Афродита кърпички.

— За какво бръщолевите, по дяволите? — попита Афродита.

— Ето, вземи. — Стиви Рей й подаде огледалцето. — Погледни лицето си.

Афродита въздъхна, очевидно раздразнена.

— Добре, знам, че на нищо не приличам. Добър ден. Стиви Рей току-що ме ухапа. Ето кратък преглед на новините. Дори аз не мога непрекъснато да изглеждам съвършена, особено когато… — Афродита млъкна веднага щом се съсредоточи върху огледалцето и видя отражението си. Тя протегна треперещата си ръка и докосна средата на челото си, където беше Белегът на Никс. — Изчезнал е — с дрезгав глас прошепна Афродита. — Как е възможно?

— Не съм чувал да се е случвало такова нещо. Не го пише и в книгите — отбеляза Деймиън. — Щом веднъж те бележат, белегът не може да изчезне.

— Така се е излекувала Стиви Рей. — Афродита беше зашеметена и не отделяше ръка от празното място на челото си. — Никс го е дала на Стиви Рей. — Изведнъж тялото й се разтресе от ужасяваща тръпка. — И сега аз съм обикновен човек. — Тя скочи и изпусна огледалцето. — Трябва да се махна. Мястото ми не е тук. — Афродита непохватно започна да отстъпва към отворената тайна врата. Очите й бяха широко отворени и изцъклени.

— Чакай, Афродита — викнах аз и се завтекох към нея. — Може би не си отново човек, а това е нещо странно, което ще премине за един-два дена и белегът ти ще се върне.

— Не! Няма да се върне. Сигурна съм. Остави ме на мира! — Тя се разрида и изскочи през вратата.

В мига, в който Афродита мина през периметъра на училищната ограда, въздухът затрептя и се чу трясък, сякаш нещо голямо падна и се счупи.

Стиви Рей ме хвана за ръката.

— Ти стой тук. Аз ще отида след нея.

— Но ти…

— Не. Вече съм добре. — Стиви Рей ми се усмихна мило и приятелски като преди. — Ти ме излекува, Зи. Не се тревожи. Аз причиних случилото се с Афродита. Ще я намеря и ще се уверя, че е добре, а после ще се върна при теб.

Чух шум в далечината, сякаш нещо голямо бързо се придвижваше към нас.

— Това са воините. Разбрали са, че някой е нарушил периметъра на училището — рече Деймиън.

— Върви! — казах аз на Стиви Рей. — Ще ти се обадя. Няма да ти изпращам съобщение. Ако получиш съобщение, няма да е от мен.

— Добре, ще го запомня. — Стиви Рей се ухили на четиримата ни. — До скоро! — Тя се провря през тайната врата и я затвори след себе си.

Забелязах, че въздухът не трепна, когато тя премина омагьосаната линия, и за миг се зачудих какво означава това.

— Е, какво правим тук? — попита Деймиън.

— Тук сме, защото Ерик е зарязал Зоуи — предложи Шоуни.

— Да, тя е разстроена — добави Ерин.

— Не им казвайте за Афродита, нито за Стиви Рей — помолих ги аз.

Приятелите ми ме погледнаха така, сякаш току-що бях рекла: „Може би не трябва да казваме на родителите си, че сме пили бира?“

— Не думай — иронично подхвърли Шоуни.

— А ние се готвехме да изплюем камъчето — допълни Ерин.

— Да, не може да ни се има доверие да пазим тайни — язвително отбеляза Деймиън.

По дяволите! Определено още ми бяха бесни.

— А кой е нарушил преградата? — попита Деймиън. Забелязах, че той не ме погледна и отправи въпроса си към Близначките.

— Афродита, кой друг? — отвърна Ерин. Преди да успея да възразя, Шоуни добави:

— Да, няма да споменем, че Белегът й изчезна. Ще кажем, че е дошла тук с нас и й писнало от цивренето на Зоуи.

— И самосъжалението й — допълни Ерин.

— И лъжите. Затова е тръгнала нанякъде, както е типично за Афродита — довърши Деймиън.

— Тя може да изпадне в беда — подчертах аз.

— Да, последиците са гадни — отбеляза Шоуни.

— И очевидно непрекъснато следват по петите някои хора — подхвърли Ерин и ме погледна изпитателно.

В същия миг неколцина воини, предвождани от Дарий, нахлуха на полянката. Бяха извадили оръжията си и изглеждаха адски страшни и готови сериозно да ритат задници (евентуално нашите).

— Кой наруши периметъра? — изрева Дарий.

— Афродита! — в един глас отговорихме четиримата.

Той направи знак на двама воини.

— Намерете я — заповяда Дарий и после отново се обърна към нас. — Висшата жрица свиква общо събрание на училището. Трябва да отидете в аудиторията. Аз ще ви придружа дотам.

Всички покорно тръгнахме след него. Опитах се да уловя погледа му, но Дарий не ме погледна. Както и Близначките. Все едно вървях с непознати. Дори по-лошо. Непознатите поне ще ти се усмихнат и ще те поздравят, а моите приятели не ми се усмихваха, нито ми говореха.

Бяхме изминали едва няколко крачки, когато почувствах първата болка, сякаш някой заби невидим кинжал в стомаха ми. Бях убедена, че ще повърна, превих се на две и изохках.

— Зоуи? Какво има? — попита Деймиън.