Изкуството на лова

Вдигна ръка на югозапад, към източника, засечен от импровизирания уред, и попита:

— Какво има там? Знаеш ли?

Тя го гледаше мълчаливо.

Той не очакваше да му отговори. Тя бе само контейнер, в който да прехвърля мислите си и после да ги разглежда там. Удавниците, които носеха ключове на прага му, отдавна бяха изгубили човешкото в себе си, морето им го бе отнело напълно. Идваха не като пратеници на човешкия род или дори на отдавна измрели хора, а като лишени от ум и разум емисари на самата саламура.

— Какво е то? — попита отново Маскелин. — Какво има там?

Но Удавницата мълчеше.

Дори устройство, създадено да придава сила на органичното тяло или да го съхранява от декреация, го прави по начини, които не винаги са напълно… здравословни. Да се носи подобна броня е като да се пие вода, в която е разтворена саламура — за известно време ще те запази жив, но в края на краищата ще те убие.

Грейнджър се събуди внезапно, с усещането, че нещо не е наред. Беше сънувал унмери и думите на Марквета все още отекваха в съзнанието му. Но имаше и друго. Остана да лежи известно време, като се ослушваше в тъмнината, после отвори очи. Лек ветрец разлюля пердетата на прозореца. На светлината на звездите стените изглеждаха бледосиви. Завивките лежаха смачкани в краката му.

Беше почти сигурен, че в стаята има още някой.

Повдигна глава и се огледа.

Единствено завесите на прозореца помръдваха. Никакъв звук освен далечното ромолене на планинския поток.

Не беше от хората, които не се вслушват в гласа на инстинкта си — той неведнъж му бе спасявал живота. Премести се тихо към ръба на леглото и погледна под него.

Нищо.

Стъпи на хладния мрамор и се изправи. Боляха го ставите, но се опита да не обръща внимание на това. Беше настръхнал. Нервите му крещяха: „Тук има някой!“

Само че нямаше. Стаята беше празна.

Терасата?

Заобиколи безшумно леглото и отмести завесата. Терасата бе пуста. Освен няколко стари саксии до парапета. Цялата долина сияеше със сребриста светлина.

Усети, че нещо се движи зад него. Извъртя се рязко.

Нищо.

Внезапно почувства остър пристъп на главозамайване. Олюля се и едва се задържа да не падне. Рязка болка го прониза във врата, сякаш нещо го бе ухапало. Вдигна ръка, за да смачка досадното насекомо.

Но откри че не може. Ръката му бе парализирана.

Краката също не го слушаха. Нито едно мускулче не изпълняваше заповедите му. Бе напълно неспособен да помръдне.

Магия?

Помисли си за невродерачите, прилагани от етугранските тъмничари. Дали не беше под въздействието на подобно устройство? Това би обяснило мравучканията, които усещаше, и странната тежест в тила. И къде беше онази проклета сфера? Не я виждаше, но пък тя бе достатъчно малка, за да се скрие някъде наблизо.

И тогава забеляза нещо наистина много странно.

Нещо малко и черно се прокрадваше в периферното му зрение. Приличаше — колкото и да бе невъзможно — на линия, нарисувана от художник. Само дето тази линия прорязваше въздуха. Някаква тънка жица? Или повлекло? Самал? Сърцето му се сви при тази мисъл, но той побърза да я прогони. Беше твърде далече от океана. Дори най-едрият самал не би могъл да се пресегне толкова навътре в сушата.

Линията продължаваше да се издължава, напредваше бавно във въздуха в плавна извивка. Той се опита да извърти глава, за да види откъде тръгва, но не можеше да се помести и на сантиметър. Каквото и да беше това, изглежда, се намираше съвсем близо. В сумрака не можеше да определи цвета — освен че бе по-тъмен от този на мрамора, — но му се стори, че проблясва като нещо течно.

Внезапно линията се раздели на множество разклонения и всяко от тях продължи да се издължава. Много от тези разклонения на свой ред се разделиха, докато накрая всичко заприлича на огромно дърво… или на корен. И продължи да расте, изпълваше въздуха пред него, надвисна заплашително. Тъмните линии започнаха да се сливат, ставаха все по-дебели. Докато ги гледаше, Грейнджър изведнъж осъзна какво вижда. Не беше корен, а кръвоснабдителна система — с кръвоносни съдове и сърце. Кръвоносна система на някакво голямо животно.

Може би сриакал?

Заля го отчаяние. Казваха, че сриакалите търсели плячка из бойните полета на Онло и Галеа още преди Драконовите войни. Според ветераните те били непредвиден ефект от унмерската ентропична магия — същества, появили се в кървавите ями за унмерски експерименти. Галеа била подложена на истинско нашествие от подобни твари, докато унмерите не изгорили собствените си градове. Били невидими и същевременно напълно телесни, способни да парализират жертвата си с невротоксични жила. Завладян от ужас, Грейнджър осъзна, че течността, която изпълва пространството пред него, е собствената му кръв. Сриакалът се хранеше от него, изсмукваше кръвта му в невидимите си вени.