Изкуството на лова

Как се бе озовал тук? Неочаквано си спомни за татуировката върху ръката на херцог Кир. Знакът на бруталистки магьосник.

Дали пък Кир не го бе призовал?

Осъществимо ли беше подобно нещо?

Направи отчаян опит да помръдне. Хвърли всичко в това усилие, но мускулите му просто отказваха да се подчинят на волята. Не можеше да избяга — не и докато съществото не му източи кръвта докрай.

Ако само помръднеше пръст…

Малко движение, но то щеше да доведе до по-голямо. От пръста към ръката… от ръката към рамото… И после да замахне срещу проклетата твар.

Съсредоточи се върху дясната си ръка, мъчеше се с цялата си воля да накара поне един от пръстите да помръдне. Мускулите му бяха вкаменени и неподвижни. Пред очите му във въздуха танцуваше собствената му кръв. От гърлото му се изтръгна мъчителен стон — почти вик на отчаяние и съжаление. Не можеше да го направи.

А сриакалът пред него продължаваше да придобива форма, огромното му туловище се изпълваше с очертания от кръвта на Грейнджър. Вече се виждаха мускулестите му ръце и рамене. Нямаше врат — само голяма приплесната глава. Нямаше и пръсти и нокти. Ръцете му завършваха по-скоро с плетеница от подобни на камшици пипала.

Грейнджър имаше ужасното чувство, че го гледа. От чудовището извираше нещо. Някакво чувство.

Удоволствие?

Изведнъж вратата на спалнята се отвори от силен ритник. И се появи стройна фигура с меч в ръка. Лицето ѝ бе скрито в сянка заради идещата отзад светлина.

Фигурата прекрачи прага… и изведнъж Грейнджър позна кой е това.

И го заля нова вълна на объркване и ужас. Този човек не можеше да съществува, още по-малко да стои там — с кървясали очи и обгорена от саламура кожа.

Грейнджър гледаше в бездушните очи на едно от собствените си мечови копия. Нямаше нищо човешко в тези очи. Нищо от истинския Томас Грейнджър. Само хаос и смърт имаше там. Никакви чувства, нито състрадание — истински прозорец към бездънна яма. Това същество не можеше да е част от него. То бе част от меча. То бе чудовище.

Копието пристъпи напред с дяволска целеустременост и ярост. Вдигна високо меча — откраднатия от Грейнджър унмерски меч — и го стовари върху невидимото същество. Право в средата на плетеницата изпълнени с кръвта на Грейнджър вени.

Сриакалът нададе пронизителен писък и всичко пред очите на Грейнджър затанцува. После натискът в шията му внезапно изчезна и той падна на колене.

Двойникът издърпа с рязко движение окървавения меч от пулсиращото месиво зад Грейнджър. Сриакалът избърбори нещо нечленоразделно и рухна на пода с последен жалостив вопъл, като бълваше кръв върху каменните плочи.

Грейнджър продължаваше да се олюлява на колене. Нямаше сили да се надигне и само гледаше изплашено своя пъклен спасител. Дали мечът се бе стоварил върху чудовището по своя воля? Ако бе така, защо му беше нужен Грейнджър?

А после обяснението дойде само.

Мечът все още се хранеше от него, изсмукваше волята му и я заместваше със своята. Нуждаеше се от живия Грейнджър, докато процесът не бъде завършен. Мечът бавно го изковаваше в оръжието, което да може да използва. Естествено бе да защитава собствеността си.

Изпита внезапна и непреодолима загуба, сякаш с кръвта му бяха отнели нещо безценно. Отвори уста да заговори, да поиска обяснение от този демон, но нямаше сили да помръдне напуканите си устни.

Копието стоеше пред него, опръскано в кръвта му, и за момент Грейнджър си помисли, че му се присмива. Но после осъзна грешката си. Очите му бяха нечовешки, студени и мъртви — по-скоро дупки към безкрайния космос. Там не се спотайваха чувства или мотиви, то бе само продължение на меча. Това бе истината.

Скоро и Грейнджър щеше да е същият.

— Баща ти не искаше ли да се срещне с теб тази сутрин? — попита Паулус.

Янти се изчерви.

— Снощи си мислеше, че ще може да ме убеди да тръгна с него — отвърна тя. — Но сигурно е осъзнал грешката си. Или пък още хърка от изпитото вино. Не изглеждаше никак добре.

— Може да е решил да замине сам.

— Без да се сбогува с мен? Не би го направил.

Закусваха на една от източните тераси. На терасата имаше големи саксии с красиви цветя, които прехвърляха парапета и се спускаха надолу като пъстроцветен водопад. Слънцето грееше ярко, но въздухът беше студен и Янти се бе загърнала с вълнен шал. Две прислужнички се навъртаха около тях, готови да им напълнят чашите с плодов сок или да поднесат топъл препечен хляб. Янти се дразнеше от присъствието им.

Паулус си допи чая и подаде чашата си да я напълнят. После каза:

— Изглежда, не му се понрави това, което чу вчера. Надявам се, не смята да те отвлече противно на волята ти.

Янти гледаше чашата си със сок.

— Не би го направил.

— Разбира се, че не — засмя се принцът. — Шегувах се.

— Той не е… — Тя се помъчи да намери подходящата дума. После започна отново: — За него всичко това не е никак лесно. Предполагам, че е имал други планове за нас двамата, а сега нещата се промениха.

— Би трябвало да е щастлив заради теб.

— Ще бъде — каза тя. — Зная, че ще бъде. Той просто… — Поклати глава. — Просто е твърде упорит.

— Знаеш ли как се е озовал тук? С това снаряжение.