Изкуството на лова

— Хю е глупак — заяви Паулус. — След като хаурстафите ни прогониха, той се опита да наводни Сегард, защото се страхуваше, че там все още може да обитават магьоснически твари. Чудовища от ямите, които използвахме в турнирите, предсказатели, гладиатори, дракони… Глупакът нямаше никаква представа за истинските мащаби на този град. Той е много по-голям и по-сложен, отколкото би могъл да си представи. Човек може да го кръстосва месеци наред, без да пресече собствените си следи. — На лицето му затрептя игрива усмивка, сякаш думите му засягаха само нему известна тайна. — Когато най-сетне осъзна, че не може да потопи палатите, реши да затрупа портата.

— Искаш да кажеш, че там все още може да са останали обитатели?

— Със сигурност — отвърна Паулус. — Тези палати някога бяха място, където магьосници и лъконосци изпитваха уменията си срещу невъобразими чудовища и машини, срещу клопки на други магьосници, срещу прибори с неизвестни свойства. Някои от тези същества могат да живеят доста дълго. — Той се засмя отново. — Такива безценни находки, а Хю ги остави там недокоснати. Защото го беше страх. — Усмихна се. — Представяш ли си, Янти, какви битки са водили там моите сънародници? Гладиатори и обгърнати в пламъци доескански канибали, слепи самароли, жени-чакали и дракони-берсеркери… — Очите му блеснаха и той се разсмя на глас. — Посичаща кутия! Виждала ли си някога дракон да се бие с посичаща кутия? Такива двубои не се забравят лесно. — Кимна замислено. — Ние отново ще отворим Анейските палати.

Янти се усмихна малко насила. Нямаше никакво желание да гледа за забавление как се избиват хора и чудовища, още по-малко ако ще е в чест на техния брак. Но пък любимият ѝ принц изглеждаше толкова въодушевен. Понякога за да разцъфне истинска обич трябва първо да се преборят старите предразсъдъци.

Той също вдигна очи към небето, после изведнъж се намръщи и каза:

— Това е дракон.

Янти погледна на югоизток.

Черната точка в небето се бе уголемила. Вече ясно се виждаше, че е твърде голяма, за да е птица. Изви встрани и Янти забеляза издължена шия и змиевидна опашка. Понякога бе тъмна на светлия фон, в други моменти сякаш отразяваше светлината. Приближаваше се с всеки мах на огромните си криле.

— Какво търси тук дракон? — попита тя.

Паулус се изправи.

— Идва към двореца.

— Нападение? — попита тя и го стисна за ръката.

— Не ставай глупава — тросна се той, издърпа ръката си и тръгна по пътеката. — Ела.

Драконът бе кацнал в централния двор и вече бе заобиколен от войници. Повечето от тях бяха бледокожи унмери, стройни и гъвкави, но имаше и неколцина хаурстафски лъконосци, въоръжени с тежки валсиндърски арбалети, а също и двайсетина стрелци, насочили тежкокалибрените си пушки с бронзови цеви към гърдите на чудовището.

Драконът бе със средни размери, около шест метра широк в раменете и дълъг около трийсет. Дъгоцветни люспи с морскосин оттенък покриваха гъвкавото му мускулесто тяло, но като втора защита той носеше няколко ръждясали плочи на корема и бедрата си и разпокъсан, не по мярка, плетен от метални брънки шлем, който му придаваше доста комичен вид.

Херцог Кир се спусна тичешком откъм двореца заедно с четирима телохранители. Веднага щом го видя, драконът се изправи, изпухтя и размаха исполинските си зеленикави криле. Янти усети миризмата на сяра в дъха му и топлите метални изпарения на далечни морета. После летящата змия се обърна към Паулус и сниши глава в някакво подобие на поклон. Принцът погледна намръщено херцога, после се обърна към дракона и каза нещо на унмерски. Янти не разбираше думите, но Паулус говореше със строг и суров глас.

Драконът не отговори веднага. Прибра крилата си, главата му се плъзна напред и за миг обърнатото му към Янти око се впи в нея. Тя неволно трепна. Зъбите му бяха дълги колкото ръката ѝ, белият им някога емайл сега бе покрит с жълтеникави петна, червените венци бяха изпъстрени с тъмновиолетови точки. От устата му лъхаше зловоние. Стори ѝ се, чу чува как се раздуват и свиват огромните му дробове и как тупти кръвта в съдовете му. Виждаше под ноздрите му калцираните жлези, които използваше, за да разпръсква отрова или пламъци, но не знаеше коя от тези две защити притежава това чудовище. Вонеше толкова силно на саламура, че скоро вече почти не можеше да се диша и тя усети нарастващо главоболие. Сякаш от устата му струяха невидими саламурени потоци.

— Говориш ли анейски? — попита я той с дълбок гърлен глас.

Тя толкова се смая, че не можа да отговори.

Паулус пристъпи напред и за втори път се обърна към дракона на унмерски.

Ала драконът не сваляше очи от Янти.

— Разбираш ли този език?

— Да — потвърди тя.

Чудовището присви очи.

— Добре. Защото съм забравил как се говори венсрауски.

— Какво искаш, драконе? — попита го херцог Кир.

Драконът се обърна към него.

— Ти ли си херцог Кир от Вейл?

— Да, аз съм.

— Нося послание от лорд Конквилас — каза драконът. — Вестта за вашето освобождаване стигна до него и той си спомни за обещанието, което навремето е дал на теб и на племенника ти.

Херцогът се усмихна.

— Май Конквилас го е страх да дойде сам?