Изкуството на лова

— Каза ми, че се натъкнал на склад в Пертика.

— Доста път е дотам. Какво е търсел толкова далече на север?

— Мъртвешки кораб го откарал там.

Паулус се намръщи.

— Мъртвешки кораб? Дали е срещнал някого в Пертика?

— Мисля, че да. Но не каза кого.

Баща ѝ бе убеден, че някой ги манипулира от разстояние, мести ги като пионки на шахматна дъска. Беше ѝ казал, че мъртвешкият кораб първо го открил, а после го откарал на север в ледената пустош, където той се натъкнал на унмерския боен арсенал. Янти не беше съвсем убедена. В края на краищата кой освен божество би могъл да осъществи подобна сложна схема? И защо едно божество ще се интересува от него? Баща ѝ просто бе станал жертва на някаква илюзия.

Паулус се изправи и отиде до парапета. Оттук, над стените на Елската крепост, се виждаше долината чак до покритите със сняг Ирилиански планини, потрепващи като мираж в утринната мараня.

— Струва ми се, че тук наистина се усеща ръката на невидим манипулатор — промърмори той.

— Кой?

Паулус не се обърна.

— Не зная. Но е очевидно, че мъртвешкият кораб е бил направляван. Някой е осигурил на баща ти средството да те спаси от хаурстафите.

— Нямам нужда от него.

— Да, но този, който е дал на баща ти могъщите играчки, не го е знаел.

— Не разбирам.

Той въздъхна и се обърна към нея.

— И аз, Янти. Всичко, което зная, е, че това е дело на нечия воля. Някаква невидима сила ви е белязала и двамата.

Янти потрепери.

— Но кой? Защо?

Той сви рамене.

— Кой може да разбере плановете на безсмъртните?

Когато се събуди, лежеше в леглото и нямаше никакви видими белези за посещението на сриакала. Мраморният под бе съвсем чист, излъскан до блясък. Нямаше труп, нито кълбо от повлекла и пипала, по които да пулсира неговата кръв. Нямаше дори миризма. Ако не беше ужасната умора и бледият цвят на кожата му, би си помислил, че всичко е било само сън.

Вдигна ръка и докосна врата си на мястото, където съществото го бе ужилило. Напипа две малки подутини. Погледна ръката си и видя капка кръв.

Не беше сън значи.

Вратата се отвори и влезе прислужница с поднос с храна. От ъгъла, под който падаше светлината на терасата, Грейнджър предположи, че наближава обяд. Прислужницата остави подноса на масичката до леглото му и се обърна да излезе.

— Почакай — каза той.

— Господарю?

— Кой почисти стаята?

— Прощавайте?

— Стаята. Кой е влизал?

Тя изглеждаше искрено объркана от въпроса му.

— Трябваше да я почистя чак следобед — отвърна. — Искате ли да я почистя сега?

— Не. — Той отново погледна към мястото на пода, където би трябвало да лежи сриакалът. — Просто попитах дали някой е влизал тук тази сутрин.

— Не и доколкото аз зная. — Тя се намръщи. — Да не би да липсва нещо?

— Не. — Грейнджър поклати глава. — Само дето…

Значи все пак беше сън? Или нещо по-лошо? Подутините на врата му можеха да са и от игла. Дали не го бяха упоили? И после да е имал халюцинация. Цялото му същество отхвърляше подобна мисъл. Но умът му не можеше да даде друго обяснение. И все пак. Сриакал? В Ел? Самостоятелно действащо копие на меча? Но защо, ако нападението бе въображаемо, се чувстваше толкова слаб?

— Няма значение — промърмори той. — Къде е Марквета? Искам да говоря с него.

— Предполагам, че скоро ще слезе в двора.

— Защо пък в двора?

— Май още не сте поглеждали навън.

Паулус се любува известно време на гледката, после се усмихна и се обърна към Янти.

— Не е ли по-красиво от Ивънсроум и Анейския полуостров?

— Красиво е, наистина — потвърди тя.

Бяха се преместили на една скамейка на терасата с изумителна гледка към долината на Порт Ел. В гората бяха разположени артилерийски батареи и лагери. В мъгливата далечина на Ирилианските планини се виждаше пано от зелени и жълти поля и малки горички, между които се виеше синята лента на реката.

— Понякога ми се ще да стоя по-дълго тук, у дома — каза Паулус.

Янти мълчеше. За нея дворецът бе свързан с неприятни спомени. Да заживее тук би означавало да си припомня всеки ден за ужасите, които бе причинила на други.

— А твоята родина? — попита тя.

— Флотът на Хю плячкоса Галеа — отвърна Паулус — и остави земята на местни вождове и пирати от Надима Чи — архипелага, който наричате Барутните острови.

— Сигурно сега съжалява за това.

Паулус сви рамене.

— Не чак толкова, колкото вождовете, които се опита да засели там. Галеа изпитваше затруднения от доста време преди моите сънародници да си тръгнат. По това време възможностите на нашите магьосници бяха по-малки от територията, над която трябваше да се простират. Те допуснаха грешки и земята така и не се възстанови.

— Какви грешки?

Принцът поклати глава.

— Зла поличба е да се говори за това.

— Родителите ти оттам ли идват?

— Баща ми да — рече Паулус. — Майка ми е от Алдегарде на север. Умряла е при раждането ми, пет години преди да напуснем Галеа. — Поклати глава. — Вродените способности на нашата раса се превръщат в проклятие, когато опре до създаване на потомство. Нерядко силите ни се проявяват по време на самото раждане с ужасяващи последствия за майката.

— Съжалявам — каза Янти.