Изкуството на лова

Драконът вероятно лъжеше. Все някой свиреше на тази лютня и той смяташе да установи кой е. Обърна се и отвори вратата в дъното на коридора.

Зад нея имаше разкошно обзаведен вестибюл, стените бяха облицовани с тропическо дърво и метал. Поне дузина малки перлени фенери висяха от тавана, който бе покрит с резбована китова кост. В единия ъгъл бе поставен бял лакиран клавесин — един от многото изящни предмети в каютата. На столче до клавесина седеше момиче.

Беше по-малка от Янти, някъде на дванайсет или тринайсет, и държеше в белите си ръце лютня. Бялата ѝ коса и бледото лице говореха несъмнено за унмерски произход, както и виолетовите очи, но пък лицето ѝ бе по-закръглено, отколкото бе типично за нейната раса. Грейнджър предположи, че в кръвта ѝ са примесени и човешки гени.

Щом го зърна, очите ѝ се разшириха, тя скочи от столчето и притисна инструмента към гърдите си. Чу се звън и няколко от струните се скъсаха — беше като поредица изстрели. Момичето извика изплашено и пусна инструмента.

Лютнята изтрополи на пода, съсипана от унмерската декреация. Пръстите на момичето вероятно бяха преминали през струните с лекотата, с която минаваха през въздуха.

Въпреки това след миг на лицето ѝ се изписа спокойствие и тя го изгледа надменно.

— Как смееш да нахълтваш тук? — каза на унмерски. — Излез веднага!

Грейнджър я гледаше смутен. Бе очаквал да завари тук Конквилас. Момичето бе изненада за него. Но същевременно си даваше сметка колко страшно трябва да ѝ се е сторило обгореното му от саламура лице. Той вдигна успокоително ръце.

— Няма защо да се боиш от мен, дете. Търсех Конквилас.

Тя изсумтя презрително.

— Не ме е страх от теб. Ако си имал някаква надежда баща ми да те приеме, изгуби я в мига, в който нахълта тук неканен.

„Баща ѝ? Това е дъщерята на Конквилас?“

— Той тук ли е? — попита Грейнджър.

— Не, не е!

— Къде мога да го намеря?

— Няма да го намериш — тросна се тя. — Но неговата стрела със сигурност ще те открие. — Изрита остатъците на строшената лютня и пристъпи напред, смръщила ядосано вежди. — А сега изчезвай, преди да те одера като риба.

Грейнджър отново вдигна ръце.

— Спокойно. Нищо лошо няма да ти направя.

— Да ми направиш нещо лошо? — Тя се разсмя. — Защо мислиш, че би могъл да го направиш? — Разпери ръце и тръгна към него. От върховете на пръстите ѝ струяха искри, докато унищожаваше въздуха около тях, създавайки на негово място вакуум. Само едно докосване на тези пръсти щеше да го прати в небитието. Той усети из стаята слаб повей.

И в този момент внезапно движение отстрани привлече вниманието му. Той извърна глава и видя, че Игрид наднича през люка. Драконът беше бесен.

— Добре — каза Грейнджър на момичето. — Тръгвам си.

Дъщерята на Конквилас спря и отпусна ръце. Шумът от върховете на пръстите ѝ замря и вятърът утихна.

Отвън долетя гласът на Игрид:

— Първото ви мъдро решение, откакто дойдохте тук, полковник Грейнджър.

— Грейнджър? — Детето отново се напрегна. — Ти си Грейнджър?

Той сви рамене.

— И какво от това?

Тя изкрещя и се хвърли към него, изпълнена с ярост и гняв и протегнала напред ръце.

„О, по дяволите!“ Грейнджър отстъпи назад и дръпна между тях една дървена резбована скамейка. Тя замахна към скамейката и ръката ѝ просто мина през нея. Останките рухнаха на пода.

— Забравил си, а? — попита задъхано момичето. — Иманярският пазар в Лосото — преди доста години.

Грейнджър ровичкаше отчаяно из спомените си. Припомни си инцидента, който го бе отвел — ранен — пред император Хю. Инцидент, включващ Конквилас, дракон, една ичусаи и унмерско дете…

Това унмерско дете?

О, по дяволите!

— Ти нареди на хората ти да ме застрелят! — кресна тя.

Той продължаваше да отстъпва. Тогава беше решил, че е бездомно дете, на което са позволили да избяга от Лосотанското гето като част от някаква политическа игра. Но сега вече знаеше истината. През цялото време Конквилас е бил в гетото с дъщеря си — с това момиче. Ето защо се бе появил в нужния момент.

— Но ние не ти направихме нищо — възрази той. — Искахме само да те изплашим, за да се прибереш там, откъдето си дошла.

— В гетата?

— Ами…

Тя отново се хвърли към него и от върха на пръстите ѝ бликна енергия. Грейнджър успя да я бутне настрана, като внимаваше да не се удари, но не и преди тя да направи от наметалото му безполезна дрипа.

Детето изпищя и пак се метна към него.

И този път Грейнджър отклони атаката ѝ. Останките от наметалото му се свлякоха на пода. Колкото и да бе странно, по бронята му нямаше и драскотина.

— Моля те, само се успокой — каза той. — Тръгвам си.

— Не — няма да си тръгнеш! — извика тя и пак се втурна към него.

Грейнджър отстъпи назад, но се спъна в строшената пейка и едва не падна. Момичето скочи върху него, разперило ръце, и го блъсна назад. За миг блесна ослепителна светлина.

Последва гневен вик.