Изкуството на лова

И този път фигурата бе насред мрак. Но това чудовище нямаше нищо общо с която и да било човешка черта. Бе гърчеща се маса от кървавочервени пипала — по-скоро гнездо от охранени червеи, отколкото единен организъм. Въпреки това Янти си даваше сметка, че то е част от много по-голямо същество — върхът на ръка, сама по себе си един от безбройните подобни израстъци, движещи се оттатък в мрака.

В останалите огледала се виждаха още ужасни картини — едно човекоподобно, но рогато чудовище, облечено в бронзова броня с размери на планина; труп, окован в метални жици и стъкло; въртяща се кутия, от която струеше разноцветна светлина; пулсираща синкава твар, подобна на сепия; огромен лабиринт от каменни плочи, обрасъл със зеленикави растения. Лабиринтът се простираше на много мили.

Янти усещаше присъствието на всички тези видения с периферията на съзнанието си. Дори лабиринтът бе осезаем. Умовете им бяха далечни и същевременно ужасно близо, сякаш изпълваха някаква цепнатина, разлом насред Морето от призраци. Тя предполагаше, че огледалата са мембрани, през които може да праща съзнанието си където пожелае. Но нищо на този свят не би я накарало да прати ума си при който и да било от тези разуми.

— Това са пътници — каза Кир.

— Пътници? — попита Хоулиш. — Не разбирам. Какво е това място?

— Нещо като зрителна зала — обясни Кир. — Навремето магьосниците ентрописти са ги използвали, за да надзъртат в пространствата отвъд нашата вселена. Да гледат в безкрайния мрак. Пътниците, които виждаш пред теб, са се прехвърлили в тези пространства и не могат да се върнат. Или са били заточени там. Огледалата са създадени, за да ги примамват насам. За да може да се измъква от тях информация.

Хоулиш се озърташе с ужас.

— Информация за какво?

— За всичко, което може да е от полза.

— Безопасно ли е? — попита капитанът.

Кир се намръщи.

— В какъв смисъл?

— Искам да кажа — те могат ли да се измъкнат оттам?

— Не — отвърна Кир. — Не могат.

Хоулиш облекчено си пое дъх.

Кир се засмя, после каза:

— Предлагам да заключим тази стая и да забраним на екипажа да влиза. Нищо интересно няма за тях тук.

Излязоха, намериха катинар и заключиха стаята. Кир прибра ключа в джоба си.

Едва по-късно, когато останаха насаме, Янти успя да попита Паулус:

— А на истинския „Свети Августин“ имало ли е такава стая?

Той като че ли се изненада.

— Не. Корабът е бил търговски.

— Тогава защо тук я има?

— Защото това е корабът на Фиорел.

— За себе си ли го е направил?

Паулус се усмихна.

— Чудесен годежен подарък, не смяташ ли?

7. Игрид

Игрид се рееше над Кралско море. Грейнджър, коленичил между лопатките ѝ, се бе вкопчил здраво в двете метални скоби. Наметалото му бе подгизнало и натежало от дъжда и бе залепнало за раменете му, шибано от леденостудения вятър. Брънките на бронята стържеха неприятно обгорените му от саламура рамене, ръкавиците бяха оставили червеникави дири на китките, но той знаеше, че без магичната сила, стаена в тях, ще рухне в несвяст. От умствената умора обаче нямаше никакво спасение. Поредната безсънна нощ оказваше пагубното си влияние върху нервите му. Трябваше да си почине колкото се може по-скоро.

Смъкна едната ръкавица, за да огледа ръката си, и установи, че кожата е посивяла, с мъртвешки вид, и че въобще не може да помръдне пръстите. Известно време полага напразни усилия, опитвайки се да размърда поне кутрето, но накрая се отказа. Изпитанието само го изтощи още повече.

Пак нахлузи ръкавицата.

Огромните криле на дракона се простираха от двете му страни, обагрени в морскосиньо на светлината на утринното слънце. Океанът отдолу бе тъмночервен, но в плитчините около Перегрело Сентевадро придоби прозрачния цвят на младо вино.

В небето имаше и други дракони, ала те се държаха на разстояние. Летяха предимно на юг, от време на време събираха криле и се стрелкаха надолу и издължените им тела се забиваха в отровната вода, вдигайки стълбове саламура. Едва ли търсеха храна толкова близо до Драконовия остров, тъй като навярно отдавна бяха изловили всичко в околностите. По-вероятно ги привличаха потопени на дъното ичусаи, изпускащи отровата, която бе съсипала световния океан.

Игрид почти не бе проговорила, откакто полетяха, но сега, докато приближаваха големия черен масив, се обади:

— Конквилас е заминал.

— Откъде знаеш? — попита Грейнджър.

— Има някои признаци — отвърна тя. — Знаци, които може да разчете само дракон.

— Добре де, къде е?

Игрид не отговори. Докато се снишаваше, слънчевите лъчи се плъзнаха по люспестото ѝ тяло, окъпаха Грейнджър и за миг той почувства приятна топлина. Сетне тя навлезе в сянката на голяма пещера и вдигна малка буря от прахоляк и камъчета, докато кацаше.

Точно отпред Грейнджър забеляза рядка и древна унмерска яхта, подпряна между две колони от черен камък. Наоколо бяха разхвърляни кости на Удавници. Подобен съд бе достатъчно стар, за да е плавал в незамърсени води. Яхтата бе с изящна изработка. Върху сивия корпус все още се виждаше оригиналната украса. Един от илюминаторите на надстройката бе отворен и от него долиташе музика. Някой вътре свиреше на лютня.