Изкуството на лова

Кир отиде до един от сандъците, които бяха взели от „Ирилиански вестоносец“, извади един метален пръстен от ония, които бе нарекъл усилватели, и продължи да рови. Извади перлен фенер и нещо, което наподобяваше малка каменна сфера на верига. Нахлузи пръстена на едната си ръка, след това закачи веригата за кука на капака на фенера. Веднага щом пусна камъка, той полетя нагоре, дърпайки фенера, сякаш възнамеряваше да го издигне в небесата. Кир отвори едно от металните капачета на фенера.

Моряците нададоха възклицания, извръщаха глави или засенчваха очи от ослепителната светлина. Широкият лъч прониза мрака надалече. Междувременно Кир отвори още две капачета, пусна фенера и той полетя нагоре. Сияеше като малко слънце.

Янти оглеждаше с почуда внезапно променилата се обстановка. Небето над тях оставаше тъмно и изпълнено с буреносни облаци, но морето блестеше като най-ярък кехлибар, а палатите на Кахрен Дома бяха окъпани в причудлива дневна светлина.

През следващите няколко часа перленият фенер висеше във въздуха на стотина стъпки над тях, което, както се оказа, бе повече от достатъчно, за да прекарат припасите и моряците на борда на „Свети Августин“. Хората на Хоулиш оглеждаха барката с подозрителни погледи и очевидно бяха изплашени от огньовете, трепкащи по борда.

Янти остана на палубата в компанията на принца и херцога, докато моряците подготвяха кораба за отплаване. Прозрачните дъски под краката им изпускаха зловещо сияние, но изглежда се справяха отлично със задачата да поддържат тежестта им. Хоулиш бе пратил неколцина моряци да огледат какво има в трюма. После се обърна към принца и рече:

— Можем да прекараме още припаси от „Вестоносец“, ако желаете, но това е опасна работа при подобно вълнение, а разполагаме с достатъчно храна и вода, за да стигнем до Лосото.

Лицето на Паулус оставаше неразгадаемо, но Янти имаше чувството, че преценява нещо.

— Прав си — каза той. — Не бива да се бавим повече тук.

— Капитане — извика някой и когато се обърна, Янти видя, че един от моряците надзърта през отворения люк, монтиран под четирийсет и пет градуса спрямо палубата, през който се спускаше стълбичка към долната част на кораба. — Ваше височество, милейди — добави той бързо, — открихме долу нещо много странно.

— В какъв смисъл странно? — попита Хоулиш.

— Стая с огледала — отвърна морякът, като местеше поглед между капитана и унмерските благородници. — Не зная как точно да ви го опиша. Най-добре да видите сами.

Поведе ги надолу по стълбите и по тесен дълъг коридор с множество врати — каюти, предположи Янти. Стените сияеха с ефирна светлина. Морякът, когото Хоулиш наричаше Гадич, ги отведе при една врата в дъното на коридора, където ги чакаше друг, по-млад мъж.

Гадич вдигна перления фенер от пода, отвори вратата и им даде знак да го последват.

Озоваха се в наистина странно помещение. Стените бяха дълги само десет стъпки, ала същевременно то изглеждаше безкрайно по-голямо, тъй като подът и таванът представляваха едно огромно цяло огледало. Именно това огледало създаваше оптическа илюзия — виждаха се безброй копия на стаята и хората в нея, всяко по-малко от предишното и така до безкрайност. Стените на странната стая бяха облицовани с еднакви по размер дъски от тъмно лакирано дърво. И на всяка от тези дъски бяха окачени огледала — варираха по форма и размер, но всички бяха в красиви позлатени рамки. Имаше по четири на всяка стена и още две отстрани на вратата. Общо четиринайсет.

Едва сега Янти забеляза, че тук нещо не е както трябва. Нито едно от огледалата не пулсираше с ефирна светлина, нито в тях се отразяваха пламъци. Това бе единственото помещение на кораба, което изглеждаше напълно нормално.

— Става още по-странно — обади се Гадич. — Погледнете в огледалата. В което ще да е.

Разделиха се и всеки доближи до едно огледало. Само Янти остана при Паулус, уловила го за ръката. Първи възкликна учудено капитан Хоулиш.

… и преди да осъзнае какво прави, Янти бе пратила съзнанието си в ума му.

Той гледаше в огледалото… но там нямаше отражение. Вместо това се виждаше надзъртаща от мрака призрачна фигура. Видението отсреща можеше да принадлежи на човек — вероятно изкривено от някаква магия в стъклото. Но бе по-скоро същество, различно от обитателите на този свят. Имаше дълго скосено назад чело и остра като животински рог брадичка. Кожата му бе твърда и бяла като кост, очите — странно издължени и съвсем бели, ако се изключеха малките черни точици на зениците. Беше разтворило уста в чудновата усмивка и вътре се виждаха множество тънки остри зъби.

Янти чу как Паулус си поема рязко дъх…

… и върна ума си в своето тяло.

Беше вкопчила пръсти в ръкава му. Огледалото пред нея бе по-голямо от това, в което надзърташе капитанът. И вътре в него тя видя нещо още по-странно от образа, който бе съгледал Хоулиш.