Изкуството на лова

Усети, че някой я гледа, и когато се обърна, видя, че Паулус стои в мрака на няколко крачки от нея.

— Унищожили са и яйцата — каза тя.

Той кимна и попита:

— Мъчно ли ти е за тях? За младите?

— А на теб не ти ли е мъчно?

— Разбира се, че ми е мъчно.

Светкавица проряза небето и озари труповете вътре. Миг по-късно стените върнаха ехото на трясъка.

— Все още ли няма следа от баща ти? — попита той.

Въпросът я завари неподготвена и тя се поколеба.

— Много хора има на този свят.

Той повдигна рамене.

— Бих те разбрал, ако не искаш да го намериш.

— Не, не е това. Просто…

Той чакаше.

— Има твърде много хора — продължи тя. — Повече, отколкото бих могла да навестя. И понякога е трудно да свържеш виденията с реалния свят. Особено ако наблизо няма нищо, по което да се ориентираш. Същото е с „Илена Грей“, по-трудно дори…

— Да, океанът е безбрежен — изпревари я той. — А може дори да не плава в него.

— Мислиш, че корабът може да е потънал?

Той повдигна рамене.

— По-вероятно просто още не сме го открили.

— Ами ако не го намерим? Ако не успеем да се свържем с тях?

— Имаме друг кораб, Янти.

— Какъв кораб? — Тя го погледна учудено.

— Нашият годежен подарък. Кир се готви да махне тапата на втория.

— На втория? — повтори тя. — Говориш за корабчето в шишенцето? — Колкото и нелепо да ѝ се струваше, се замисли над думите му. Спомни си за призраците, излезли от първото шишенце. Дали пък корабчето във второто не би могло да им е от полза?

Паулус я доближи, като стъпваше внимателно между останките.

— Тези шишенца не са като обикновените ичусаи — обясни той. — Те действат като портали между едно и друго място. Всяко от тези шишенца е свързано с различни вселени, създадени от Фиорел. Те са много по-малки и по-нестабилни от нашия космос. Отварянето им освобождава онова, което се съдържа там.

— Фиорел ли е направил онези призраци?

— И кораба, и каквото се намира в другите шишенца.

— Но откъде е знаел, че тези неща ще ни потрябват?

Паулус сви рамене.

— Боговете са древни и мъдри. Фиорел е знаел, че ще минем покрай Дома на път за Анейския полуостров. Може би е предугадил моята реакция и последвалата битка.

Янти обмисли думите му. Не разбираше как някой би могъл да предскаже гневното избухване на Паулус, довело до настоящата дилема. Никой — освен самия Паулус.

— Когато сражението се разрази — попита той, — ти влиза ли в мен?

Тя не отговори веднага. Всичко се бе случило тъй бързо. Истински хаос, в който тя бе скачала от един ум в друг. Дали в някой момент не бе посещавала и своя любим?

— Не — отговори искрено. — Нали ти обещах.

— Какво е чувството?

— Също като това — отвърна Янти. — Като живота. Само дето те носят. Ти си там… но нямаш власт. Пътник.

Той се наведе и ѝ прошепна в ухото:

— Направи го сега. Премести се в мен.

— Заклех се, че няма да го правя.

Той я погали по бузата.

— Искам да го направиш. Само този път. Искам да проверя дали ще усетя, че си в мен.

Янти потрепери. Чувстваше диханието му на бузата си. Той отстъпи назад и я погледна втренчено.

Тя прехвърли ума си в неговия.

И се видя такава, каквато я виждаше той — чернооко момиче, едновременно тъжно, изплашено и задъхано.

— Вътре ли си? — попита той. — В мен?

Тя видя главата си да кимва.

— И виждаш това, което виждам аз?

Отново кимване.

— И чувстваш, каквото чувствам?

Той се усмихна, наведе се напред и я целуна страстно. След това я опря на стената и плъзна ръце надолу по тялото ѝ. Повдигна ѝ роклята. Пъхна пръсти между бедрата ѝ и всяко едно от тези сладки усещания идваше от две посоки — от нейните сетива и от неговите. Той се притисна към нея. Тя се вкопчи отчаяно в плещите му и потрепери, когато той проникна в нея.

— Какво е чувството сега? — попита той.

Тя дишаше учестено. Усещаше в ноздрите си миризмата на тялото му.

Той прошепна в ухото ѝ:

— Какво е чувството да се чукаш с човек, който може да те убие мигновено?

Янти се усмихна, обгърна го плътно с ръце и го придърпа по-навътре в себе си.

Когато се върнаха в бивака, Янти и Паулус откриха, че хората на Хоулиш са направили импровизиран заслон от скъсано корабно платно, за да се предпазват от вятъра и дъжда. Херцог Кир не се бе възползвал от тази възможност — стоеше на самия край на скалната издатина, загледан в озареното от чести светкавици море.

Когато го приближиха, той се обърна и на Янти ѝ се стори, че поглежда въпросително младия принц. Може би си въобразяваше. Сърцето ѝ обаче се разтуптя изплашено. Не можеше да си обясни как някой, втренчил очи в нейното зачервено и задъхано лице, не би могъл инстинктивно да усети какво се е случило. Защото тя бе претърпяла промяна — толкова дълбока, че ефектът ѝ би трябвало да окаже влияние.

— Някакви успехи, чичо? — попита Паулус със странно безразличен глас, който караше думите му да звучат по-скоро като заключение, отколкото като въпрос.

— Очаквах завръщането ти. Ако си готов, мога да отворя разлома още сега.

— Направи го. Взе да ми писва тая проклета скала.