Изкуството на лова

Фигурата бе покрита с разтопено олово и въпреки това бе жива. Екипажът на Маскелин стоеше мълчаливо, всички бяха поразени от видяното. Човекоподобното същество бе излязло от ковчега и бе рухнало на палубата, с кожа и дрехи, покрити с плътен слой сивкав метал. Течният метал се бе разплискал и по дъските. Междувременно съществото изпадна в конвулсии.

— Донесете хелмицидна киселина — нареди Маскелин. — Ще трябва да разтворим оловото и да промием дробовете му преди да е изстинало.

— Това ще го убие — отбеляза Мелор.

— Би трябвало да загине още при потапянето си в течния метал — възрази Маскелин. — Очевидно става въпрос за нещо, което надхвърля представите и очакванията ни. — Обърна се към Мелор. — Да донесат киселина и повечко вода.

Скоро моряците се върнаха с варел разтвор, който използваха, за да почистват находките от морето. Хелмицидната киселина би ощавила кожата на обикновен човек. Ала очевидно това тук не бе обикновен човек. Заляха го с киселина и се отдръпнаха ужасени, докато от кожата му се вдигаше пара. Непознатият понесе терзанията, без да издаде и звук. Процесът не беше бърз. Но след като използваха няколко пъти киселина, достатъчно, за да разтворят оловото и да го промият, най-сетне отдолу се показа нещо, наподобяващо човешко същество. Беше мускулест тъмнокож мъж с плещи и врат като на бивол. Главата му бе съвсем гола, а там, където кожата му се подаваше изпод оловото, се виждаха татуировки.

А после изведнъж той протегна ръце, стисна юмруци и нададе ужасяващ гневен вик. Бели светлинки трепкаха и се гонеха по кожата му, придружавани от яростно пращене. Само за няколко секунди останалата част от оловото и киселината изкипяха и се превърнаха в пара.

Хората на Маскелин гледаха всичко това с изцъклени очи.

Мъжът седеше пред тях съвсем гол и дишаше тежко. Кожата му, от която се вдигаше пара, изглеждаше твърда като стар махагон. Очите му оставаха затворени. Всеки сантиметър от тялото му бе покрит с геометрични рисунки, каквито използваха най-често унмерските магьосници бруталисти.

Още една голяма загадка.

Маскелин току-що бе станал свидетел на това как от тялото на мъжа се бе отделил слой от олово и киселина — вродена сила, каквато притежаваха само унмерите. Но този човек несъмнено не беше унмер. Ако се съдеше по расовите му белези, по-скоро произхождаше от остров Бахретро — широкият му плосък нос и квадратната челюст бяха толкова далече от рибешките лица на унмерите, колкото човешките лица от тези на драконите.

Маскелин никога не бе чувал за друга раса, която да владее унмерската дарба за декреация. Ала ето, че пред тях седеше човек, който не само бе способен да премахва материя от космоса, но и тялото му бе изрисувано с геометрични форми, говорещи за връзка с бруталистката магьосническа школа.

Без никакво съмнение унмерите имаха пръст в обучението му. А унмерите никога не учеха хора от други раси.

Очите му оставаха затворени, но той протегна ръка и произнесе една дума, която прозвуча като „чирфа“. Маскелин не знаеше езика, но предположи, че трябва да е бахретроански. Беше повече от ясно какво всъщност иска мъжът.

— Дайте му вода — нареди Маскелин на хората си.

Един от моряците пъхна черпак с прясна вода в протегнатата ръка, мъжът го изпи на един дъх и се протегна за още.

— Чирфа, чирфа.

— Яшу кавал унмер? — попита Маскелин.

Мъжът въздъхна дълбоко, подуши и отвори очи. Огледа Маскелин с напрегнато любопитство, поклати глава и отвърна на безупречен анейски:

— Предпочитам да се смятам за копеле.

— Значи си бахретроанец? — попита Маскелин.

Мъжът кимна и каза:

— Наполовина. — Изправи се пъргаво и огледа кораба и екипажа. Беше с една глава по-нисък от Маскелин и по същата причина по-дребен от повечето членове на екипажа. И въпреки това заради мускулестото си тяло изглеждаше дваж по-едър от тях. Накрая погледът му се спря на ковчега, от който бе излязъл. Той го разгледа с нескрито отвращение, завъртя глава и подаде огромната си лапа на Маскелин.

— Казвам се Кобул.

Метафизикът се здрависа с него.

— Етан Маскелин. А това е моят кораб „Фенер“. Понастоящем се намираме на седемдесет градуса южно, в граничните води на Море на светлината. Добре дошъл на борда, Кобул.

— Мога ли да попитам къде ме намерихте? — бе отговорът.

— Един самал те е използвал като бутилка за сгряване.

Кобул кимна, сякаш това само потвърждаваше подозренията му.

— Аз съм в голям дълг към вас — заговори той. — Благодаря ти, Етан Маскелин, и на твоя екипаж, задето ми се притекохте на помощ.

— Удоволствието бе мое — засмя се Маскелин. — Мога ли да се поинтересувам как точно се озова в това… състояние?

— Видях нещо, което не трябваше да виждам.

— И какво бе то?

— Убийство.

— И те затвориха вътре, задето… — Той млъкна. — От колко време си там? — Трябваше да са поне няколко десетки години, мислеше си Маскелин, тъй като от толкова Удавниците му носеха ключове.

— Коя година сме сега?

— 1447-а имперска — отвърна Маскелин.

Кобул пресмяташе наум.

— Значи съм прекарал в този сандък триста години.

Маскелин повдигна вежди.