Изкуството на лова

Херцогът кимна, извади от джоба си второто шишенце и го вдигна пред двамата. Беше малко по-голямо от палеца му. Вътре Янти виждаше миниатюрното корабче да плава сред също тъй миниатюрното саламурено море.

Херцогът отнесе шишенцето до ръба на скалата и помоли Паулус да вдигне високо перления фенер. На светлината му измъкна тапата и се загледа в съдържанието.

— Точно каквото си мислех.

— Отразена светлина? — попита Паулус.

— Именно. За щастие няма нужда да се доближаваме прекалено. — След тези думи остави шишенцето на земята и даде знак на Паулус и Янти да се отдалечат.

Те се изкатериха по камънаците към бивака.

— В шишенцето всъщност никога не е имало кораб — обясняваше Кир. — Само светлината, която той отразява. — Плъзна поглед по тъмните води и вдигна ръка. — Ето там! Ето го! И този път Фиорел е успял да предугади в какво положение се намираме и да ни се притече на помощ.

Отначало Янти не виждаше нищо. Но после блесна нова светкавица и на светлината ѝ тя за миг мярна нещо. Някаква маса от бели линии, увиснала над морето. Замрежени хаотични щрихи — без определена форма. Миг по-късно видението бе погълнато от тъмнината.

Но не…

Там все още бе останало нещо. С всяка секунда линиите, които бе забелязала, ставаха все по-плътни. Нещо постепенно придобиваше очертания и форма. Форма, която вече ѝ се струваше позната. Блед, призрачен платноходен кораб, обгърнат във вечен огън. Ако се съдеше по четирите мачти и квадратните платна, това бе барка, макар и с необичайна, доста архаична конструкция. Бе много по-голяма от хаурстафската фрегата, която бяха принудени да напуснат — по-тежка, но и същевременно по-нематериална. Палубите и мачтите не бяха изработени от дърво и желязо, а от призраците на тези материали. Стърчащите мачти бяха прозрачни, сякаш образувани от мъгла. Имаше моменти, в които ѝ се струваше, че вижда съвсем ясно през кораба. На палубата имаше странни подобни на оръдия устройства, оформени от бледа енергия и заобиколени с огърлица от проблясващи дискове.

Целият кораб изглеждаше обхванат от пламъци!

Потоци от бледи огньове се стичаха по палубата и танцуваха между въжетата на такелажа. Всяко пиронче, всеки клин и кабар излъчваше загадъчна ефирна енергия. А долу, под ватерлинията, същите тези пламъци се разгаряха до яростни огньове и превръщаха барката в грамадна подпалена погребална баржа.

— Фиорел има доста зловещо чувство за хумор — подхвърли херцог Кир.

— Защо мислиш така? — попита Янти.

Херцогът посочи.

— Виждаш ли името, изписано на носа?

Там бе написано „Свети Августин“. В отговор на озадачената физиономия на Янти Паулус обясни:

— Покровителят на Кир ни е направил призрачен кораб. „Свети Августин“ има мрачно минало. Това е един от чумните кораби. Крал Утен го реквизирал, за да откарва заболелите от чума от Галеа до една изолирана колония на Херлонския бряг.

— Преди хиляда години — добави Кир. — Още преди моретата да започнат да се покачват.

— Само дето никога не е имало такава колония — добави Паулус. — Всичко е било измама. Фрегата от кралския ескорт придружила „Свети Августин“ на три дни път навътре в морето. На четвъртия открила огън и го потопила с всички нещастници на борда.

— Това е ужасно! — възкликна Янти.

— Но не е краят — продължи Паулус. — Ако може да се вярва на легендите, оттогава „Свети Августин“ бил виждан няколко пъти. Говори се, че появата му вещае бедствия за този, който го забележи пръв. — Наведе се и сниши глас: — Фиорел е обмислил името внимателно. Ако нашите врагове погледнат кораба, ще го сметнат за предвестник на злини.

Тя кимна и попита:

— Но защо сияе?

— Защото е изкован от светлина — отвърна Паулус.

Янти отново погледна към кораба. Все така бе обгърнат от призрачно сияние, което осветяваше и морето наоколо. И наистина, сякаш самата материя, от която бе направен, се местеше между материалното и ефирното, избледняваше и отново се появяваше пред очите им. Тя виждаше как вълните се разбиват в полупрозрачния корпус, но от време на време мярваше и морето от другата страна на кораба. За нея корабът си оставаше призрачен съд.

Освен в едно.

Между дъските на борда се забелязваше кубичен предмет — сандък, или може би каюта, която си беше съвсем материална. И докато корабът се колебаеше между материалното и нематериалното, този елемент оставаше непоклатим като бетонен блок. В нито един момент тя не успя да види през него.

Капитан Хоулиш и хората му също бяха забелязали призрачния кораб и се скупчиха около тях.

— Виждал съм — каза Хоулиш — валсиндърски магьосници да карат въздуха да свири, но никога да изфабрикуват нещо подобно.

— Е, сега точно не са ни нужни свиркания — подсмихна се Кир.

— Не мога да не ви се възхитя, господарю — каза Хоулиш. — Като гледам, барката е пуснала котва. Ако е поне малко материална, за което не може да се твърди в момента, ще отплаваме още призори.