Изкуството на лова

— Триста години! — Сведе поглед към ковчега. — Доста сериозно изпитание за човек, който е бил само свидетел на престъпление. Би било по-естествено да ти видят сметката.

— Така си е.

— Мога ли да попитам кой е бил този негодник?

— Един бог. Фиорел.

— Формоменителят! — възкликна Маскелин. — Пресвети котли, значи това е негова работа. И кого по-точно уби той пред теб?

Кобул го гледаше замислено.

— Ако ти кажа, животът ти може да бъде изложен на голям риск.

— Защото Фиорел е приел формата му?

— Беше по време на Драконовите войни — каза Кобул. — След като си дадохме сметка, че хаурстафите ще ни победят, тоест когато всички надежди бяха изгубени. Бях отряден магьосник в Трета дивизия на крал Йонас. Отстъпвахме от Лосото към Анейските хълмове, когато отрядът ни се натъкна на Фиорел. Просто видяхме човек без лице да върви по пътеката. Йонас разговаря с него цяла нощ и през по-голямата част от идния ден. Двамата сключиха сделка. Фиорел научи краля как се правят ичусаи. Той спаси расата ни от хаурстафите.

— И знаеш ли какво е поискал в замяна?

— Не, но мога да предположа — отвърна Кобул.

— Аргусто Конквилас?

Кобул кимна.

— Да. Човекът, който уби дъщеря му — Дюна.

— Но нещата са се объркали, както изглежда?

— Не зная — призна Кобул. — Крал Йонас се посъветва с бога и после прати последния ни верен дракон на запад, предполагам за да отнесе съобщение на Конквилас и Ария в Ел. Това е всичко, което ми е известно за тяхната уговорка. По-късно същата вечер станах свидетел на подлостта на Фиорел.

Маскелин потропваше замислено с пръсти по брадичката си.

— Предполагам, че е убил някой приближен на краля — промърмори той. — Някой придворен или роднина? В края на краищата няма никакъв смисъл да приема облика на кралски готвач, нали? Значи се е спрял на… — Той млъкна. — Ако формоменителят може да подменя всеки, когото си избере, тогава най-логичният кандидат е самият крал Йонас. — И погледна Кобул.

Мъжът кимна.

— Но Йонас е изчезнал. Качил се е на затворнически кораб в Лосото, ала така и не е стигнал до Елските тъмници. Хаурстафите твърдят, че скочил зад борда.

Кобул обмисли думите му, после каза:

— Видях Фиорел да убива краля и да приема облика му. После, прикрит зад новата си форма, той ме затвори в този ковчег и ме хвърли в устата на самала. Ако е изчезнал по пътя за Ел, значи е приел някаква друга форма. Предполагам, че е продължил да търси Конквилас.

— Или нещо се е объркало с плановете му — продължи Маскелин. — Защото Конквилас е още жив.

— Жив? — Кобул се намръщи. — Сигурен ли си?

Маскелин кимна.

— Жив и здрав.

Кобул размишляваше.

— Значи по някаква причина е забавил отмъщението си. Трябва да ми разкажеш всички важни неща, които са се случили през последните три столетия.

— За мен ще е удоволствие — отвърна Маскелин. — Но ще те помоля преди това да ми отговориш на един въпрос.

Магьосникът кимна.

— Защо, за бога — рече Маскелин, — Удавниците искаха да те намеря и да те освободя? Как успя да ги убедиш? Каква сделка сключи с тях — че да я разберат прогнилите им мозъци?

— Не съм сключвал сделка — отвърна Кобул. — До този момент дори не знаех, че Удавниците са действали в мой интерес. Предполагам, че по-скоро са искали да ме прогонят от царството си.

— Защо?

Магьосникът като че ли се засрами.

— Сигурно писъците ми са ги смущавали.

Макар шансовете да не бяха на тяхна страна, капитан Хоулиш успя да извади „Ирилиански вестоносец“ в плитчините под руините на големия каменен палат. При акостирането корпусът се повреди непоправимо и сега всяка вълна избутваше фрегатата все по-навън върху нащърбените скали и заплашваше да я разбие на парчета. Хоулиш нареди да спуснат спасителните лодки и Кир организира спешна евакуация, така че скоро успяха да прехвърлят голямо количество припаси на една скална площадка над развълнуваното море.

Беше тъмна нощ и храмовете и палатите наоколо приличаха на черни канари, очертаващи се за кратко при всяка светкавица. Понякога блесналите им фасади оставяха отпечатък върху ретината. Морето бушуваше, вятърът свиреше в пустеещите прозорци и превръщаше сградите в някакви чудовищни гърла.

Янти взе перлен фенер, избърса очилата си от саламурената пяна и се покатери на скалите близо до мястото, където бяха устроили бивак. Скоро откри проход в една стена на полуразрушен палат и се вмъкна вътре. Сградата помещаваше четири гнезда — тъмни вдлъбнатини в каменния под и подпрени на стената китови кости. Из въздуха се носеше тежка животинска миризма, примесена с мириса на засъхнала кръв. Но ентропичните призраци на херцог Кир не бяха оставили нито един оцелял. Янти крачеше между обгорените останки на стари и млади дракони — сини и зелени. Нямаше представа колко от тях са загинали тук, но изглеждаха доста повече, отколкото можеше да се предположи по размера на сградата. Вероятно и други възрастни се бяха притекли на помощ на младите.

Тя се покатери на ръба на близкото гнездо и надзърна вътре. И трите яйца бяха разтрошени и вътре се виждаха мъртвите розови ембриони.

Същата участ бе застигнала и другите гнезда.