Изкуството на лова

Изведнъж от възела се зароди истински катаклизъм от електрически светкавици — сияещи пукнатини в небето, които озаряваха океана на много мили. За един кратък миг заревото стигна чак до тъмните фасади на Кархен Дома.

— Това е Отиансел Местра! — извика Паулус.

Херцог Кир наблюдаваше сцената с благоговение.

— Фиорел е отворил своето първо царство?

Докато светкавиците продължаваха да се разклоняват и множат в небосвода, Янти започна да забелязва сред тях очертания. „Крилати създания?“ В първия момент си помисли, че вижда дракони, но веднага щом се отделиха от пукащата светлина успя да ги разгледа по-добре.

Наистина приличаха на дракони, но бяха по-дребни. Всяко имаше по два чифта криле — криле, които, подобно на гъвкавите им тела, изглеждаха съставени от енергия. Бледи огньове се плъзгаха по гърбовете им и оставяха дири зад тях, бели пламъци лумваха и трепкаха с всеки мах на крилата им. Бяха ефирни, красиви, ужасни. Главите им бяха с по-дребни пропорции от телата в сравнение с драконите, муцуните им завършваха с клюнове, пълни с остри като игли зъби. Имаха зловещи очи.

Междувременно черният дракон се извиси над кораба и сега се обръщаше към първата от ефирните заплахи. Ято от три електрически чудовища мигом се скупчи пред него, сякаш преценяваше силата на това материално същество. А после се стрелнаха към летящия змей с невъобразима бързина.

Но драконът вече бе успял да натрупа в жлезите си достатъчно отрова, за да избълва нови пламъци. Веднага щом противниците се приближиха, той пусна насреща им поток от течен огън.

Електрическите създания преминаха през този огнен ад, сякаш не съществуваше, и атакуваха дракона от три страни, разперили прозрачни криле на черния фон на бурята. Само след миг летящата змия бе разкъсана.

Останките ѝ паднаха в кипящата саламура.

Съдбата на другите дракони не бе по-добра. Кафявият изскочи от един буреносен облак и литна, разперил криле, към едно призрачно създание. Зъбите и ноктите му срещнаха чиста енергия. Съществото изпусна от тялото си вълна от светкавици и обгореният труп на дракона пльосна във водите на Злачно море.

Няколко от призрачните твари вече бяха достигнали бреговете на Дома и се шмугнаха в гнездата, сеейки смърт сред майките и техните отрочета, докато други кръжаха над мястото на битката. От небето продължаваха да се сипят светкавици, озаряващи океана надалече. Вътре в просторните зали на острова ята дракони се надигаха да пресрещнат тази нова опасност. Сигурно знаеха, че отиват на смърт, но въпреки това го направиха без колебание. Сблъскаха се с електрическите си противници и бяха изпепелени.

Янти забеляза синия дракон да се рее високо над десния борд. Шест от призрачните създания се носеха към него — приличаха по-скоро на светулки сред смрачаващия се пейзаж. Драконът се поколеба за момент, после обърна гръб на приближаващите се противници, събра криле и се гмурна надолу, прицелил свирепия си поглед в хаурстафската фрегата.

— Кир! — извика Паулус.

— Виждам го.

Херцогът вдигна железните пръстени от палубата и ги удари над главата си. Около него изникна плазмена сфера, която остави върху палубата обгорен кръг. Челото му бе смръщено от напрежение. Сферата отново започна да расте и бързо обхвана целия кораб.

Янти отново почувства как през тялото ѝ преминава разкъсваща енергия. Вече не знаеше, нито я беше грижа в чие съзнание се е загнездила. Но вдигна глава тъкмо навреме за да види синия дракон, носещ се към кораба в неудържим самоубийствен щурм. Очевидно смяташе да използва огромното си тяло като снаряд, с който да продъни фрегатата.

Осъзна го миг преди драконът да се сблъска с горния край на магичната сфера на Кир. Сякаш някакъв огромен чук се стовари върху кораба, запокитен от самите богове. Мачтите се строшиха. Чу се пукот на сцепени дъски. Корабът се люшна и изглеждаше като че ли всеки миг ще се преобърне. Сферата на Кир пращеше и пукаше с неописуема ярост, но въпреки всичко удържа. Драконът успя да проникне вътре, но там туловището му се възпламени и изгоря — разпадна се на милиони точици светлина.

Янти гледаше как останките му се пръскат като горящи сажди.

Ала тя усещаше, че нещо не е наред. Корабът не се бе изправил след атаката, а продължаваше да стои наклонен към левия борд. Видя, че неколцина моряци се навеждат през перилата и поглеждат надолу. На лицата им се четеше ужас.

— Какво има? — викна Хоулиш.

— Изглежда, килът е счупен — отвърна един моряк.

— Усилвателят — промърмори Кир. — Полето е преминало през кила.

Хоулиш отдели неколцина от моряците и им нареди:

— Веднага при помпите! Вдигнете главното платно. Трябва да се доберем до Дома.

— Ще успеем ли? — попита Кир.

Хоулиш извърна глава към храмовете. Дотам имаше поне половин миля.

— Ще успеем — каза той. — Но корабът е обречен.