Изкуството на лова

— Разбира се, че съм била много пъти в гетото — обясняваше тя задъхано. — Има много начини да се промъкнеш под хаурстафския радар, ако знаеш как, но са нужни години тренировки и баща ми каза, че все още има какво да уча, но все пак съм доста напреднала, което е почти похвала за момиче на моите години, не смяташ ли? — И без да чака да чуе отговор, продължи: — Той го нарича умствена тишина. Трябва да изпразниш ума си и да не мислиш за нищо, защото хаурстафите засичат съзнателните мисли дори да не могат винаги да ги подслушват. Така са се докопали до теб! Но е ужасно трудно, защото как може човек да върви нанякъде, без да мисли? Не може, разбира се! Не можеш да спреш всички мисли, но татко каза, че трябва да се научиш да го правиш, доколкото е възможно, осланяйки се на инстинкта си, защото съзнанието е най-трудното нещо за прихващане. Ала няма да се получи, ако вещиците търсят целенасочено теб или ако вниманието им е съсредоточено някъде другаде, което става доста често.

Грейнджър кимна.

— Може би ще ми го демонстрираш?

Чу как драконът изпръхтя насмешливо.

— Не мога да го направя сега! — провикна се Сисело. — Трябва да се подготвиш, както се готвиш за лов или когато имаш намерение да се промъкнеш в Лосотанските гета. Опитах само веднъж и почти успях, но после една от вещиците ме засече и баща ми трябваше да я убие.

И така продължи часове наред. Море на светлината се простираше чак до хоризонта, тъмносините му води постепенно придобиха виолетов цвят, докато слънцето се снишаваше на небосвода. До залез-слънце оставаха два часа, когато забелязаха на северния хоризонт флотилия.

Това бе моментът, в който Игрид най-сетне реши да проговори:

— Имперският флот се насочва на запад.

Грейнджър знаеше, че ще е най-добре да не подлага на съмнение думите на дракона, чието зрение бе много по-остро от неговото. Имаше само една причина император Хю да прати корабите си толкова далече от Лосото — за да пресрещнат унмерския принц в открито море, преди да е стигнал столицата. Флотът бе излязъл на лов за Марквета.

А Янти?

Навярно бе в морето с него. Той имаше нужда от закрилата ѝ.

— Обърни на запад — каза той на Игрид.

— Това заповед ли е, полковник? — изръмжа драконът. — Колко забавно.

— По-скоро молба — отвърна той. — Те търсят кораба на Марквета. Дъщеря ми е на този кораб.

— И искаш да предупредиш принца и дъщеря ти? Същите тези, които се готвят да убият моя господар — и баща на Сисело — чрез измама?

— Дъщеря ми няма нищо общо с плановете на принца.

Сисело се бе изправила на раменете на дракона и гледаше към корабите.

— Ще има ли битка?

— Почти сигурно — отвърна Грейнджър.

— Игрид, ще може ли да я гледаме?

— Баща ти никога няма да ми прости — отвърна драконът.

— Моля те.

— Не.

Сисело смръщи вежди.

— Ами ако ти заповядам да ни откараш там?

— Не съм ти домашното котенце, дете.

Игрид се наведе рязко, огромните ѝ криле заплющяха в студения въздух и тя зави на североизток, встрани от посоката, в която се насочваше имперският флот.

„Илена Грей“ следваше „Свети Августин“, докато той плаваше на изток в нощта. Янти можеше да различи светлините на другия кораб всеки път, когато надзърташе през илюминатора над леглото. А понякога ги виждаше и през корпуса на „Свети Августин“, тъй като той продължаваше да снове между ефирното и материалното.

Целият, с изключение на една стая.

Тя се претърколи и надзърна от койката. Долу, през полупрозрачните дъски и подпори, различаваше съвсем ясно зрителната зала, която изглеждаше като твърд бял куб в сърцето на кораба.

Съзнанието ѝ, отправено лекичко натам, долавяше нечие присъствие. Янти затвори очи и видя кораба като мозайка от изображения насред океан от непрогледен мрак. Виждаше „Свети Августин“ през очите на всички хора наоколо. Техните разпокъсани възприятия създаваха съчетан образ, но този образ, колкото и да бе странно, бе съвсем обикновен, ежедневен, материален. Корабът бе престанал да е призрачен.

Един-единствен ум присъстваше в зрителната зала. Янти се промъкна в него.

Стаята не изглеждаше по-различна. Огледалата по стените и пода все така предизвикваха неприятно усещане и световъртеж. Огледалата на стената пред нея гледаха към разлома, за който ѝ бе казал Паулус, или показваха образите на чудновати същества, наречени от него пътешественици.

Обикновените огледала веднага биха отразили образа на гостоприемника на Янти, но тук такива нямаше и минаха няколко секунди преди да определи в чие тяло се е прехвърлила. Който и да беше, изглежда, пристъпваше доста развълнувано напред-назад. Със сигурност беше човек и по тъмните дрехи тя предположи, че е херцог Кир — предположение, което се потвърди след няколко секунди, когато чу гласа му.

— Волш нем до-ер нем — произнесе той, махайки гневно с ръка. — Ханйел.

Янти знаеше само няколко думи на унмерски и тези не бяха от познатите ѝ. Но бе обещала на Паулус, че няма да шпионира чичо му.