Изкуството на лова

Беше Паулус, облечен с най-красивите си одежди от кадифе и кожа. Беше загърнал раменете си с бледозелено наметало от тюлен, разтворено на пояса, за да се вижда обсипаната със скъпоценни камъни дръжка на меча. На челото си носеше лоцмански очила, пристегнати с кожени каишки. Лицето му беше бледо и замислено, но въпреки това излъчваше някаква невротична енергия.

— Приготвят се за атака — каза той.

— Току-що ставам — отвърна тя.

— Облечи се бързо и ела на палубата. — Той се обърна да си върви.

— Паулус?

Той спря и я погледна през рамо.

— Обичаш ли ме?

На лицето му се изписа изненада и Янти не пропусна да забележи раздразнението в гласа му.

— Разбира се, че те обичам — тросна се той. — Ще се видим след пет минути. — След което забърза по коридора.

Янти го изпрати с поглед. От разговора ѝ остана неприятно чувство. Той приемаше помощта ѝ за даденост. В този момент тя съжаляваше, че притежава свръхестествената си сила и способността да надвива хаурстафите. Искаше да е нормално момиче. Но от друга страна, бе ужасена от подобна възможност. Отказваше да признае пред себе си истинската причина, поради която Паулус се женеше за нея. Беше си забранила да си задава този въпрос, защото се страхуваше от отговора. Свикнала бе да гледа на света през очите на другите хора и дори сега предпочиташе да го вижда през погледа на Паулус, отколкото да приеме очевидната истина. Беше си създала своя измислица.

Но това не бе достатъчно.

Все още се чувстваше потисната, докато се обличаше. Постара се да подбере най-непретенциозния тоалет — светлосива копринена блуза и черни вълнени бричове. Завърза на шията си пъстра кърпа, взе наметалото от тюленова кожа и излезе.

Небето на изток все още бе бледорозово и ниската слънчева светлина караше палубата на „Свети Августин“ да трепти като разпален огън. Янти видя, че годеникът ѝ е на горната палуба заедно с херцог Кир, капитан Хоулиш и Нера. Хаурстафската телепатка ѝ хвърли тревожен поглед, после скръсти ръце и извърна лице. За кой ли път Янти усети, че в душата ѝ се надига ревност. На тази светлина косата на момичето сияеше като злато, по бузите ѝ трепкаха розови оттенъци. Тримата мъже гледаха на североизток. Янти се присъедини към тях и още щом застана на горната палуба, усети, че сърцето ѝ се свива. Гледката пробуди най-мрачните ѝ опасения.

Океанът на изток бе осеян с кораби. Бяха стотици — разрушители, фрегати, галеони и броненосци с метални бордове, черни и зелени корпуси, някои обсипани с драконови люспи и сияещи като разпалени свещи. Безброй пъстроцветни платна се поклащаха над тъмните води и върху тях бяха изрисувани древни богове, оръжия или чудовища от легенди, както и благороднически гербове. Огромните весла се спускаха с мощен плясък във водите. И на всички кораби се вееше имперският флаг. А по палубите лъщяха броните на войниците.

— Толкова са много! — прошепна Янти.

Паулус се обърна към нея.

— Усещаш ли хаурстафските телепати? Нера каза, че ги държат в задната част на армадата. На две фрегати: „Боен кон“ и „Небесен замък“.

— Тези кораби вероятно няма да участват в битката — намеси се Хоулиш. — Не биха рискували да изгубят телепатите си.

Янти погледна Нера, но момичето отказа да срещне погледа ѝ.

— Ще ги потърся — каза Янти.

Прати съзнанието си към морето и видя армадата като ярка мозайка от палуби и платна, като различни гледни точки от океана, увиснали сред мъглявия мрак. Това бяха съчетаните възприятия на хиляди моряци и тя пробяга през умовете им, прехвърляйки се от един в друг подобно на зъл и отмъстителен дух, търсещ някое тяло, което да завладее.

Но не откри никъде телепатите.

— Държат ги отделно от екипажа — каза Янти. — Така ако никой от тях не може да ги види, не мога да ги открия и аз. Не зная на кой кораб е всяка, ще трябва да потърся отделени съзнания и… — Тъкмо докато го казваше, се натъкна на светлина, която се намираше встрани от останалите. Самотна фигура в малка каюта, разположена близо до кърмата на една от фрегатите. — Открих едната. Мисля че… това трябва да е.

— Намери и другата — рече Паулус.

Янти прати отново съзнанието си да се рее и само след няколко минути откри второ съзнание, скрито по подобен начин от екипажа. Тази пътничка се намираше в средната част на друга фрегата. Но Янти нямаше как да е сигурна чии са тези възприятия и дали това са търсените от нея хаурстафски вещици. Издигна съзнанието си над палубата и се опита да събере повече информация от моряците. Дали това бе фрегатата, която търсеше?

Не можеше да е сигурна.

Все пак се надяваше, че не греши. Сега, след като бе открила двете вещици, бе в състояние да смаже всеки опит за атака срещу унмерите.

— Готови ли сме? — попита Паулус.

— Все още не зная коя от двете е на наша страна, не зная коя да…

— Но знаеш къде са, нали?

Тя кимна.

— Струва ми се, че да.

— Тогава убий и двете, ако се налага.

Тя понечи да възрази, но не го направи. Най-добре бе да не предизвиква Паулус пред хората. Ако се стигнеше до това, щеше да открие начин да разбере коя от двете е техен враг.

Принцът се обърна към херцог Кир и му кимна навъсено.