Изкуството на лова

Грейнджър посрещна с радост усещането за твърда почва под краката си. Пусна торбата да се плъзне долу и разкърши вдървените си плещи. Енергобронята забръмча едва чуто, подсилените върхове на ботушите му взеха да менят цвета си, докато извличаха енергия от самата земя под тях.

Сисело се обърна към Игрид.

— Ами ако трябва да те повикам?

Игрид изпусна кълбета от мазни изпарения.

— Тогава ме повикай. Но не заради банални причини, дете.

— Откъде ще знам какво е банална причина?

Драконът снижи глава, докато носът ѝ почти опря лицето на момичето.

— Ще ме повикаш, ако има опасност за живота ти. Само в този случай.

Грейнджър се намръщи.

— Как ще се свърже с теб момичето?

Игрид го изгледа с присвити очи.

— Има си… тайни способи. Не е необходимо да се задълбочаваме в подробности.

— Говори за свирката — каза Сисело. — Баща ми ми я даде. Когато я чуят, всички дракони наоколо ще знаят, че трябва да дойдат.

Игрид изръмжа недоволно:

— Твърде лесно се доверяваш на хората, дете.

Сисело завъртя очи. После изведнъж се ухили, изтича и прегърна предния крак на дракона.

— Благодаря ти, че ни докара дотук, Игрид.

Игрид изпръхтя, повдигна шия и завъртя глава така, че да погледне момичето отгоре. На Грейнджър му се стори, че летящата змия се усмихва. Но после изражението ѝ помрачня, тя се наведе, оголи жълтеникави зъби и надвисна над Грейнджър като юмрук на съдбата.

— Ако нещо се случи с нея, ще отговаряш лично пред мен, полковник.

Грейнджър кимна.

Сисело вече бе тръгнала към мините. Той вдигна торбата си и я последва.

Уриунът придружи „Свети Августин“ и „Илена Грей“ до Лосото. Янти различаваше ясно червея в саламурата под двата кораба — огромна тъмна маса, която се придържаше на постоянно разстояние. Когато се спусна нощта, сянката му се проточи далече назад, а също наляво и надясно, и изглеждаше, сякаш плават на гребена на огромна подводна вълна.

„Това е само част от него — бе обяснил Паулус. — Ако беше малко по-голям, би могъл да погълне целия свят“. Червеят, който ги придружаваше, олицетворяваше седем години от пълния живот на съществото. Кир обясни, че това е онази част от него, която е пораснала през тези седем години. Или е щяла да порасте през идните седем години. Янти не беше съвсем сигурна от обясненията му. Но ѝ стана ясно, че за всеки удар на сърцето през този седемгодишен период главата или пипалата на огромния червей са посещавали този конкретен момент от времето — който за Янти бе настоящето. Херцогът нарече това явление „процес на рекурсия“.

„Но не бива да се страхуваш от него — добави той. — Защото червеят винаги ще се подчинява на волята на своя господар.“

Видът на чудовищния червей бе поразил Янти толкова, че тя прекара дълги часове на горната палуба, вдишвайки соления морски въздух. Беше там и на идната сутрин, когато наблюдателят се провикна, че е видял земя, и тя забеляза сивкава сянка на хоризонта.

Паулус навярно също бе чул вика, защото скоро се присъедини към нея. Носеше четвъртата ичусаи на Фиорел, бутилката с кехлибарения газ. Постави ръка на рамото ѝ, но на Янти ѝ се стори, че жестът му е пресилен. Между тях се бе възцарило някакво нервно напрежение и тя се чудеше как да го прогони.

— Мислиш ли, че той става все по-умен? — попита тя. — Червеят, имам предвид.

— По-умен? — отвърна той с въпрос. — В какъв смисъл?

— Когато главата от бъдещето посещава миналото — рече тя. — Тя би трябвало да разполага с два ума.

— Да притежава два ума не значи, че ще е по-умен. Особено ако са всъщност един ум в различни периоди от живота на съществото. Виж, ако Фиорел му е дал възможност да трупа мъдрост, това ще е най-мъдрото същество на света.

— Не може ли да трупа мъдрост?

— Глутница кучета не се учат по-добре от отделното куче.

През останалата част от сутринта продължаваха да плават, придружени от уриуна под тях, и по обед вече виждаха голям бял град на брега на Море на светлините. Лосото бе по-голям от градовете, които Янти бе виждала, макар че значителна част от него бе наводнена. В плитчините се виждаха цели потънали квартали. Повечето сгради бяха само окаяни черупки без покриви и прозорци, с основи, лежащи на морското дъно, и стени, облепени от кафяви ичусайски кристали. Улиците между тях се бяха превърнали в канали. На изток се издигаше голяма индустриална постройка, градското пристанище и една грозна каменна крепост, разположена върху скалист полуостров. В залива не се виждаха никакви кораби. Нямаше ги дори лосотанските рибарски ладии.

С приближаването им Янти различи група хора, скупчени на кея — обикновени граждани на Лосото. Усещаше и други из оживените улици зад тях: бяха хиляди — десетки хиляди. Изглежда, император Хю не бе издал заповед за евакуация.

— Виждаш ли сред тях хаурстафи? — попита Паулус.

Тя не отговори.

— Янти?

— Не. Не виждам.

— Отишли са си — произнесе един глас зад тях.

Янти се обърна и видя, че до нея е застанала красивата русокоса Нера, притиснала бледите си ръце към гърдите си. Младата вещица бе загърнала раменете си с изрисуван с различни фигури вълнен шал.