Изкуството на лова

— Избягали са на север — добави тя. След това извърна очи към Паулус. — Император Хю ги е взел със себе си. Изоставил е града след като ти унищожи флотата.

Паулус се намръщи.

— Хю не е тук?

Нера поклати глава.

— А къде е, по дяволите?

— Не зная — отвърна тя. — Отказват да ми съобщят. — Тя се поколеба. — Имперската армия е поела с него. Градът е беззащитен.

Янти сложи ръка на ръката на Паулус и каза:

— В такъв случай няма нужда да нападаме. Можеш ли да пратиш уриуна там, откъдето е дошъл?

Той не отговори.

— Паулус?

Той поклати глава.

— Фиорел ни е дал този червей с определена цел.

— Да унищожите флотата на Хю.

— Да бъдем символ на унмерската мощ.

Тя го стисна за рамото.

— Накарай го да си върви. Моля те.

— Твърде късно е.

Той посочи брега на стотина метра пред тях, където пипалата на уриуна се протягаха към покрайнините на Лосото. Огромна гъмжаща и гърчеща се маса, която пълзеше из каналите, търсейки храна и озарявайки сенчестите сводове с фосфоресцираща светлина. Янти чу единичен изстрел от запад, последван от викове и писъци. После, точно пред нея, сградите започнаха да се рушат под тежестта на безбройните пипала. Първо две къщи, после още четири, след това цял квартал. Стените се прекатурваха и се превръщаха в купчини камънаци.

Любопитните граждани, струпали се на кея, побягнаха панически — блъскаха се, падаха и се тъпчеха, крещяха ужасено. И докато тази жива човешка вълна се носеше по улиците и площадите, пипалата на уриуна доближиха първите жертви.

Янти наблюдаваше с ням ужас как стотиците зъбати усти на чудовището разкъсват и поглъщат мъже, жени и деца. Туловището му непрестанно изчезваше и се появяваше и от това изглеждаше замъглено, неясно, лишено от контури. То мачкаше нещастните хора, притискаше ги към паважа със стотици и потръпваше, сякаш от задоволство, докато ги поглъщаше. Нови пипала се показаха през вратите и прозорците на потопените сгради.

— Не можеш ли да го спреш? — почти проплака тя.

Паулус не отговори, загледан към сцената с благоговение.

Сега вече и къщите на брега започнаха да се рушат, докато уриунът се катереше нагоре, следвайки живата нарастваща вълна. Огромният червей се бе разпрострял покрай брега и достигаше далеч отвъд границите на града. Къщите рухваха под тежестта му. Улиците станаха хлъзгави от кръв. А червеят продължаваше да пълзи навътре, превръщайки в руини квартал след квартал.

При тях дотича херцог Кир.

— Достатъчно — извика той. — Отвори четвъртото шишенце!

— Къде беше?

— Паулус, сложи край на това!

Паулус се поколеба. След това извади тапата на четвъртата ичусаи и я вдигна високо. От гърлото ѝ бликна кехлибарен дим, който бързо обгърна и тримата. Саламурата около кораба започна да ври и кипи, но мъглата се сгъстяваше с такава бързина, че вече не виждаха и на десет метра. Въздухът се изпълни с тежка неприятна миризма, като на развален зарзават.

„Сякаш е блато“ — помисли си Янти.

Крайбрежната улица се скри зад облаци изпарения, ала още известно време продължаваха да чуват откъм града писъци и изстрели. Накрая в залива се възцари тишина, нарушавана единствено от поскърцването на корабните въжета и плисъка на вода в борда, както и от редките вопли на оцелелите в града.

Около половин час „Свети Августин“ и „Илена Грей“ останаха на котва отвъд входа на лосотанското пристанище, очаквайки мъглата да се вдигне. Когато най-сетне се проясни, успяха да оценят за пръв път пълните мащаби на разрушението, причинено от червея.

Три от четирите квартала покрай брега бяха напълно изравнени със земята. Разрушенията достигаха на стотина метра навътре в сушата, на много места — и повече. Огромни здания бяха рухнали, превръщайки се в купчини от мазилка, зидария и дърво. Улиците бяха запречени от трупове, по тях се стичаха ручеи кръв.

Екипажът на „Свети Августин“ се бе пръснал по палубата и наблюдаваше всичко това с мрачно мълчание.

Най-сетне Хоулиш запали лулата си, изпусна облаче бял дим и рече:

— Ама че годежен подарък.

— Какво е това? — попита Сисело.

Грейнджър пусна торбата на земята и погледна натам, накъдето му сочеше.

Намираха се на скалист хълм, от който се виждаше Лосото. От тази височина можеше да се наблюдава целият анейски бряг, простиращ се далече на изток. Мъглата скриваше далечния хоризонт, но Грейнджър знаеше, че там някъде брегът извива на север. Столицата на Хю се разполагаше на няколко мили покрай брега и заемаше още толкова суша на север — отхапвайки голям залък от Айската гора, покриваща хълмовете във вътрешността. Ако се изключеше бялото петно на брега и прибоят, останалата част от пейзажа бе оцветена в зелено — среща между гора и саламура.

Старият миньорски път ги бе превел през хълмовете. Но сега, когато най-сетне наближиха Лосото, установиха, че е подложен на атака от някакво странно магьосническо създание. Грейнджър го бе оприличил на гигантско покривало, изпълзяло от морето и смазало под тежестта си крайбрежната част на града.