Изкуството на лова

Беше нощ и той стоеше на остров, заобиколен от сияеща бяла мъгла. Под краката му имаше черен гранит, нямаше и следа от растителност. Теренът пред него се издигаше терасовидно към черна крепост, изградена от същия камък.

Крепостта нямаше прозорци, само една врата в гладката фасада. Единствената светлина идваше откъм забулилата острова мъгла.

Грейнджър започна да се изкачва към крепостта.

Металните му ботуши звънтяха върху скалите, сякаш отгоре им се стоварваше тежък чук. Беше студено, миришеше на мъгла. Нито една звезда не блещукаше в небето. Чуваше ясно бръмченето на енергобронята при всяко пристъпване, докато тя движеше крайниците, през които вече не течеше кръв. Той вдигна поглед над мъглата, която се простираше над морето чак до далечния хоризонт, но не видя там нищо интересно.

Когато наближи крепостта, забеляза, че недалеч пред вратата се е притаила фигура. Беше мъж, с лице, обгорено от саламура като неговото, и със същата броня.

— Твърде късно идваш — каза копието.

— Можеше да ми кажеш за това — отвърна Грейнджър.

— Очакват те вътре.

— Те?

Копието се ухили и посочи вратата с пръст.

Отвъд прага имаше къс коридор, завършващ със стъпала. Грейнджър забеляза светлина, спускаща се от тавана. Докато се изкачваше, металните подметки продължаваха да звънтят.

Озова се в просторна зала с факли по стените. Залата вероятно заемаше цялото вътрешно пространство на крепостта — от пода до тавана. И беше претъпкана с хора.

Бяха хиляди. Стояха мълчаливо и гледаха как Грейнджър пристъпва вътре. Повечето бяха мъже, ветерани с белези по лицата, но Грейнджър забеляза и две жени. Почти всички имаха броня като неговата. На места проблясваха еполети, катарами или щитове. Той осъзна, че тези хора са копия, защото очите им бяха безжизнени и помътнели като нешлифована метална повърхност.

В далечния край на залата видя пиедестал. Върху него бе поставен издялан от камък трон. А на трона седеше унмерски магьосник. Беше огромен мускулест мъж, с голи гърди и ръце, покрити с ентропичните геометрични знаци на професията му. На плешивата си глава носеше оловен пръстен. Очите му бяха хлътнали и необичайно тъмни за унмер. От двете му страни горяха химични светилници.

Грейнджър тръгна към него.

Мина между редиците копия и се изправи пред мъжа, който владееше меча.

— Името ми е Шехернан — представи се той. — Очаквах да дойдеш при нас по-рано, Томас Грейнджър.

— Не знаех, че това е възможно.

Шехернан повдигна рамене.

— Вече е твърде късно за сделка. Тялото ти престана да функционира преди три дни. Умът ти скоро ще ми принадлежи изцяло.

— Защо аз? — попита Грейнджър.

Магьосникът помисли малко.

— Ти, повече от всеки друг, можеше да ми осигуриш това, което искам. Твоят вид притежава известни… уникални способности.

— Моят вид?

Шехернан стисна устни.

— Как стана така, че точно ти, от всички хора на света, зачена дете, толкова могъщо, че успя да освободи унмерите от робство?

Грейнджър смръщи вежди.

— Предполагам, че притежаваш поне малко от нейната дарба — продължи Шехернан. — Какво ще кажеш? Поне частица от нея… Може би умение да търсиш разни предмети или пък да избягваш клопки? Сигурно си го смятал за късмет или интуиция.

Хората от отряда на Грейнджър, наречени Гробарите, често му го казваха. Дали ставаше дума за намиране на храна в Трепкав ручей, откриване на Удавници или бягството от онзи ансилорски вожд — интуицията никога не го бе подвеждала.

— Тези способности идват от някой от родителите ти — продължи Шехернан, — който ги е наследил от своите родители и така нататък за повече от триста години назад. Всичко това е довело до раждането на Янти, сляпо и глухо момиче от Ивънсроум, но достатъчно могъщо, за да смаже цяла гилдия телепати.

— Искаш да кажеш, че Янти е част от нечий план?

— Тя е резултат от триста години селективно кръстосване — отвърна Шехернан. — Търсените качества са били подбирани при всяко поколение, докато накрая се е родило дете, което да може да прави това, което прави тя.

Грейнджър усети, че го побиват тръпки.

— Познаваш ли родителите си, Томас Грейнджър?

— Спомням си ги — каза Грейнджър през зъби.

— Спомняш си простосмъртните — отвърна Шехернан. — Но съществото, което всъщност те е заченало, едва ли е имало човешки облик. Това е същото създание, което е заченало един или повече от прародителите ти. И така нататък.

Формоменителят?

— Преди близо триста години, когато крал Йонас избягал от геноцида на своя народ, формоменителят се изправил срещу него на една планинска пътека. Фиорел му направил предложение. В замяна на помощта, изразяваща се в това да осее дъното на океана с ичусаи, Фиорел се заклел, че ще върне унмерите на власт. И ето, че сега успя.

— Откъде знаеш всичко това?

Шехернан сплете пръсти под брадичката си и огледа Грейнджър с черните си очи.

— Вече много години търся някой, който да ми помогне за една особено трудна задача. Когато научих за съществуването на Янти, знаех, че тя е единствената, която би могла да го направи. Но опитите ми да я доведа в Пертика се провалиха.

— За какво ти е притрябвала?

— Искам да ми намери едно нещо.