Изкуството на лова

Тя го дари с усмивка.

— Не бива да позволяваш на копията да се скитат на воля наоколо. Това е трудната част. Изисква концентрация. — Тя поклати глава. — Важното е да ги задържиш в себе си. Нарича се фазиране. — И с необичайна лекота запокити камъка в храсталака. — Точно в този момент има двайсет като мен. Но не можеш да ги видиш, защото са на едно и също място.

Грейнджър се намръщи.

— Как може две неща да са на едно и също място?

Сисело изпръхтя.

— Много лесно! Материята е само вид енергия. Достатъчно е да нарушиш няколко закона — нищо повече. Толкова е просто, че не мога да повярвам как не си се сетил. — Тя се ухили и промуши въздуха между тях с меча. — Фазирането те прави по-силен. И много по-тежък. — Тя подскочи и когато тупна, обувките ѝ потънаха на три пръста в земята. — Но татко казва, че никак не е полезно. Твърде многото копия излагат тялото на стрес, а това го кара да умира. Не ми позволява да създавам повече от трийсет. — Погледна го. — Е, това едва ли те измъчва, като се има предвид, че си вече мъртъв.

Янти крачеше из разрушения град заедно с Паулус, Кир и други от кораба. Капитан Хоулиш бе слязъл на брега с малък отряд моряци, придружавани от Расеме Атентро — стария унмерски капитан на „Илена Грей“. Оставиха трима души да пазят лодките.

Повечето сгради в крайбрежната част бяха съборени и напълно разрушени, а улиците между тях — осеяни с трупове и камънаци. Във въздуха бе увиснала смазваща тишина. Янти виждаше подаващите се между отломките крайници, смачкани дрехи и обувки, зейнали в ням вик лица, посипани с прахоляк очи. На някои места по улиците все още имаше саламурени локви, а натрошената мазилка се бе превърнала в сива кал.

И вече се събираха мухи.

На петдесетина метра навътре разрушенията не бяха така големи. Половината магазини и къщи все още се държаха, макар че уриунът бе оставил някои от тях на ръба на разрухата и Хоулиш посочи, че ще е опасно да минават покрай тях. Започнаха да се катерят върху купчините и малко по-нататък излязоха на павиран път, заобиколен от затворени магазини.

Янти внезапно почувства, че някой я наблюдава.

Забеляза, че и другите се озъртат нервно. В оцелелите сгради имаше хора, от прозорците надничаха изплашени лица, майки притичваха да приберат децата си. Едва сега Янти си даде сметка, че обитателите на опустошения град са завладени от ужас. Че са изплашени от появата на унмерите.

Изплашени от нея?

Опита се да прогони от ума си тези мисли, но с всяка измината крачка по улиците на Лосото все повече се чувстваше като нашественица, като престъпничка, прокрадваща се в нечий дом.

Никой не ги спря. Както Нера им бе съобщила, в града нямаше никакви войници. След известно време стигнаха просторен квартал, където пред къщите бяха посадени брезички. Улицата бе посипана със златисти листа. Метални огради от ковано желязо, белосани тераси с гледка към морето. Когато погледна към залива, Янти за миг се изплаши, че червеят отново се е появил там. Но водите оставаха спокойни, вълните се плискаха кротко в брега.

Хоулиш вероятно бе забелязал тревогата на лицето ѝ, защото се усмихна и рече:

— Запомни този момент, млада девойко. Кълна се, никога повече през живота си няма да видиш Лосото толкова тих и спокоен.

— Страшничко е.

— По-скоро скучно — отвърна капитанът, ухили се и се спря да разговаря с хората си.

Паулус и херцог Кир разговаряха тихо с капитан Атентро и останалите унмерски оцелели, но замълчаха, когато Янти ги доближи. След кратък миг на смущение Паулус попита:

— Янти, да си почувствала нещо необичайно?

— Какво искаш да кажеш? Например?

— Усещане, че си в клопка.

Тя освободи съзнанието си и го остави да се рее из околността, като разглеждаше съчетаните възприятия на хората наоколо. В околните сгради се криеха хора, но не бяха много.

Много повече изпълваха града, бяха се събрали в един район, през който те вече бяха минали, и — още по-странно — под него. Успя да разгледа подземия с тухлени стени и редици унмерски предмети. Изведнъж ѝ се стори, че разбира.

— Пазарът под града — каза тя.

— Иманярският пазар — потвърди Паулус. — Виждаш ли там хора?

— Хиляди.

— Това трябваше да се очаква. А военни? Войници?

— Не.

Паулус въздъхна.

— Наистина ли с такава лекота са изоставили града?

Въпросът му срещна мълчанието на другите. Никой от унмерите не изглеждаше убеден в случилото се.

— Липсата на съпротива — заговори Атентро — ще затрудни задачата по прехвърлянето на властта. Тези хора са примитивни същества. Тук нямаме наследствени традиции. Истинската власт изисква опозицията да бъде предизвикана и съкрушена. Да има битка, която да бъде спечелена. А вместо това ние им донесохме изтребление.

— Турнирът — каза Паулус. — Може би в лицето на Конквилас ще видят своя герой?

Атентро сви рамене.

— Господарят на драконите никога не е представлявал тези хора. За предпочитане ще е да победиш някой от тях.

Паулус погледна Янти.

— Някакви новини от баща ти?

Тя поклати глава.

Известно време той я гледа внимателно, после вдигна ръка и даде знак да продължат.