Изкуството на лова

Стигнаха при портите на палата — истински лабиринт от ковано желязо — и ги намериха широко разтворени. И наистина, скоро стана ясно, че дворецът е изоставен. Крачеха из пусти зали и сияещи коридори, украсени със сребро и злато. Вървяха мълчаливо, а звукът от стъпките им отекваше надалече.

Най-сетне стигнаха тронната зала и тук откриха единствения обитател на двореца.

Беше облечена в парцали и седеше на пода, с окована за трона ръка. Около нея бяха разхвърляни остатъци от храна и посуда — счупени чинии и чаши, строшена кана за вода. Изглежда, ги бе натрошила в пристъп на ярост. Косата ѝ бе сплъстена и мръсна, китката и лявата ѝ ръка бяха покрити със синини. Дясното ѝ око бе подпухнало, с морав оток. Но въпреки тези рани Янти я позна веднага.

— Сестра Маркс! — извика тя и изтича при нея.

Но когато жената вдигна глава, Янти осъзна, че нещо сериозно не е наред с нея. Нещо много по-лошо от последствията от побоя. Устата ѝ бе увиснала и от нея се стичаше слюнка. В погледа ѝ нямаше и следа от разум.

— Какво са ѝ направили? — сепнато попита Янти.

Херцог Кир застана до нея.

— Левкотомирали са я. — Наведе се към хаурстафката, огледа я и подуши въздуха. — Но го е извършил войник, а не хирург.

Браяна Маркс хвана веригата.

— Сестра Маркс — заговори Янти. — Помните ли ме?

Жената не ѝ обърна внимание и почна да дърпа веригата.

Янти усети, че очите ѝ се пълнят със сълзи. Въпреки всичко, което ѝ бе сторила Браяна Маркс, тя едва ли заслужаваше подобна съдба. „Бях готова да ти простя — помисли си Янти. — Наистина съжалявам.“

— Моля ви, някой ще ѝ помогне ли? — възкликна тя.

— Най-добре ще е за нея, ако я убием — каза Атентро.

— Никой няма да ѝ посяга — заяви Янти и погледна Паулус, Кир и Хоулиш. — Моля ви.

Хоулиш кимна на един от хората си.

— Погрижете се.

— Да, капитане — Мъжът кимна и излезе.

Върна се с газова резачка и почна да реже веригата. Междувременно Паулус нареди на Атентро и останалите унмерски моряци да претърсят двореца. Сигурно прислугата се криеше някъде. Принцът прати Хоулиш да се върне в града и да потърси човек, готов да говори от името на жителите на града. След това дръпна чичо си настрана и известно време двамата разговаряха шепнешком. Накрая херцогът кимна и се отдалечи забързано.

Паулус се върна при Янти и каза:

— Моментът е много деликатен. Местните ни ненавиждат. Завладяхме двореца, но все още не сме го извоювали.

Янти погледна към Браяна Маркс и извърна глава, заслепена от блясъка на резачката.

— Имаш предвид да го извоювате чрез насилие, така ли?

Той сви рамене.

— Как иначе се взема власт?

Грейнджър и Сисело влязоха в Лосото от север. Градът изглеждаше изоставен, къщите — порутени и занемарени. От време на време мярваха нечие изплашено лице да надзърта иззад прозорец или чуваха забързани стъпки да се отдалечават от тях. Хората, останали в града, предпочитаха да не се показват. Улиците бяха пусти, ако се изключеха Грейнджър, Сисело и тук-там проскубани котки.

Сисело се чувстваше потисната сред всички тези разбити прозорци и залостени врати. Почука на една затворена врата, ослуша се и извика:

— Ей, има ли някой вътре? — Опита се да я отвори, но вратата се оказа заключена. — Къде са всички? — обърна се тя към Грейнджър.

— Крият се.

— От кого?

— От тези от нас, които приличат на унмери.

— Мога да отворя тази врата с едно докосване на пръста.

— Това ще е незаконно и неморално. Вече го обсъдихме.

Тя тропна с крак.

— Ами ако никой не ни отвори вратата си? Къде ще се настаним?

— Все ще намерим нещо.

— Но къде?

— В хана.

— Ако няма ханове? Ако не ни пуснат и там?

— Тихо. Ще се справим.

Тя изръмжа недоволно.

Грейнджър знаеше, че дворецът ще е първата цел на Марквета, и реши да го заобиколи отдалече. Въпреки това непрестанно бе нащрек за съгледвачи на принца и се ослушваше внимателно на всеки ъгъл. По някое време му хрумна, че едва ли трябва да се безпокои чак толкова заради Марквета. В края на краищата Грейнджър бе мъртъв и не виждаше с какво може да го заплаши повече младият принц. Най-важната задача за него сега бе да опази Янти жива. А това означаваше да намери Конквилас.

— Зная какво правиш — заяви Сисело.

— Какво?

— Зная защо обикаляме из града. Искаш всички да ни видят. Искаш да научат, че сме тук, за да го узнае баща ми и да дойде да ни намери.

— Наистина ли?

— Не съм глупава.

Той ѝ се усмихна.

— Никога не съм мислил, че си. Освен това си почти права. Не крия от никого, че сме тук. — Той сви рамене. — Пък и едва ли бихме могли, дори да се опитаме.

— Можем, разбира се — възрази тя. — Или поне аз мога. Но ти си губиш времето, ако смяташ, че ще откриеш баща ми по този начин. По-бързо ще стане, ако отидем направо при него.

Грейнджър спря.

— Нали каза, че не знаеш къде е?

Тя направи кисела физиономия.

— Вярно е, че не зная. Но освен това споменах, че знам къде ще бъде. И друг път сме идвали в Лосото, ако не ти е известно. Има места, които и двамата познаваме и сме посещавали често.

— Често? Значи имаш представа къде е?

— Да. — Тя кимна, но после поклати глава. — Вероятно.

— Къде?

Сисело посочи към земята.