Изкуството на лова

Намираха се в канал с тухлени стени, който пресичаше града от север на юг. По дъното под краката им се стичаше кафеникава вода, но страните на канала бяха сухи. Грейнджър чуваше бълбукане на вода някъде на юг, където каналът вероятно стигаше до колектор или друга шахта. Но светлината озаряваше само сводестата тухлена стена и чезнеше навътре в мрака.

— Натам. — Сисело вдигна фенера и тръгна на юг.

Грейнджър въздъхна и я последва.

След малко завиха надясно по друг тунел, досущ като първия. След още петдесетина крачки свърнаха в трети, по-тесен, в който раменете на Грейнджър почти опираха в стените. Този участък от градската канализация изглеждаше по-стар. Десетки тунели се отклоняваха от главния, но те продължаваха да вървят напред. След около половин миля Сисело спря и огледа една част от стената близо до пода. След това свали фенера и продължи напред.

Докато минаваше покрай мястото, Грейнджър забеляза надраскани върху стената с тебешир хоризонтални и вертикални знаци. Изглежда, това бе някакъв код. Но преди да успее да разгледа внимателно надписа Сисело се отдалечи със светлината и той бе принуден да ускори ход.

Стори му се, че тя си брои крачките.

Не много след тебеширения надпис Сисело спря и вдигна ръка. Грейнджър спря зад нея.

— Капан — каза тя.

Прескочи нещо, вероятно споменатия капан, и после изчака Грейнджър да я последва.

На светлината на фенера той успя да различи тънка жица, опъната напряко на тунела, на една стъпка от пода и над нивото на водата.

— Че кой залага тук капани?

Тя се усмихна.

— Този го заложих аз.

— Използваш експлозиви?

Тя го погледна намусено.

— Експлозивите са за малки деца. Използвам вакуумни стрели. — Обърна се и забърза в тунела, отнасяйки със себе си светлината.

Още няколко пъти сменяха посоката и по някое време Грейнджър започна да се съмнява в пространствената си ориентация. Винаги се бе уповавал на умението си да знае къде се намира и доскоро бе почти сигурен, че се движат на юг. Но вече не беше толкова уверен — във всеки случай не и толкова, че да заложи живота си на това.

Сисело продължаваше да следва знаците на стената. Преодоляха още два капана и по настояване на момичето избегнаха тесен сноп светлина, падащ косо върху стената от един отвор с размерите на молив. Грейнджър постепенно свикна с миризмата, която сега му напомняше по-малко на човешки изпражнения и повече на застояла дъждовна вода.

По някое време Сисело спря отново. В стената на тунела до тях имаше черна дупка, висока две стъпки. Тя насочи светлината на фенера вътре и Грейнджър видя там косо слизаща надолу шахта. Заслуша се, но не се чуваше нищо освен характерната ечаща подземна тишина. Той подуши. Въздухът в шахтата не миришеше различно от този в тунела. Сисело го гледаше с очакване.

— Какво? — попита той. — Искаш да се спуснем долу ли?

Тя се ухили и приклекна до отвора. Постави фенера на ръба, завъртя се и пъхна крака вътре. След това се плъзна бавно. Миг по-късно изчезна от погледа му.

— Сисело? — повика я Грейнджър.

Никакъв отговор.

— Сисело!

Малко по-късно чу гласа ѝ, но звучеше много слабо и отдалече и той не беше сигурен какво му казва. Седна на ръба на отвора, пусна торбата с меча в шахтата, взе фенера и се вмъкна. Шахтата се спускаше почти отвесно. Опита се да се задържи с ръце и крака, но нямаше за какво. Шахтата бе изградена от неравни нащърбени тухли, ала повърхността под него бе от гладък бетон.

— Полковник? — долетя гласът на Сисело отдалече.

Грейнджър продължаваше да се свлича в шахтата. Скоростта му нарастваше със заплашително темпо. На светлината на фенера тухлите се стрелваха стремглаво нагоре. Стомахът му се сви на топка.

А после, неочаквано, тялото му почна да се забавя. Наклонът под него вече не бе тъй стръмен. Само след миг Грейнджър излетя от шахтата и тупна върху торбата си. Над него имаше неравен свод, като на пещера.

Сисело го чакаше. Изкикоти се.

— Да можеше да си видиш лицето.

— Какво е това място?

— Най-обикновено място.

Намираха се в просторна пещера, натъпкана с всякакви предмети — истинска съкровищница. Грейнджър лежеше на дървена платформа, която се подаваше от стената под изхода на шахтата. Спусна крака, изправи се и вдигна фенера.

Накъдето и да погледнеше, виждаше само блясъка на злато. Тук имаше златни канапета и столчета, позлатени маси, златни вази, гърнета и сандъци, преливащи от златни монети и накити. От тавана висяха стотици златни свещници, които Сисело бързаше да запали със свещ. Грейнджър реши, че пещерата е с естествен произход, но въпреки това стените бяха украсени с рисунки. Някои от сталактитите и сталагмитите бяха издялани във формата на изящни спираловидни колони, докато други бяха оставени в естествения им вид. Между тях бяха подредени красиви мебели, тапицирани с меки плюшени възглавници със златисти пискюли.

Дъщерята на Конквилас продължаваше да пали свещници. Грейнджър се изправи и завъртя фенера. Пещерата се простираше на няколкостотин метра и завършваше с изпъкнала кора от бледорозов кварц. Имаше врати навсякъде, често толкова високо в стените, че до тях водеха дървени стълби.