Изкуството на лова

И въпреки цялото това великолепие по нищо не си личеше мястото да е било посещавано наскоро.

— Иманярският пазар е нататък — каза Сисело и вдигна ръка в посока, която Грейнджър прецени, че е запад. — Но пътят е скрит. От там са се взели повечето от тези неща.

— Крадени ли са?

Тя го погледна намръщено.

— Крадени? Кой според теб ги е направил някога? Да не би да са хората? — Лицето ѝ се изкриви в насмешлива гримаса. — Съмнявам се. Ние просто си вземаме това, което смятаме, че ще ни потрябва. А аз — каквото ми харесва. Държим го с татко тук, далече от кварца. Нали знаеш, че някои кристали въздействат неблагоприятно на металите. Както и дъждът. А също и хората. — Тя го погледна. — Питал ли си се някога защо има предмети, които привличат определени хора? Това е както драконите, които харесват едни и не харесват други. Сякаш умеят да четат хорските умове. Но ще те помоля да се закълнеш, че няма да разказваш никому за това място.

Грейнджър загреба шепа пръстени от близкия сандък и ги остави да се изсипят на пода. Тук имаше достатъчно пари да си купи свой кораб. Цяла флотилия кораби.

— Полковник?

— Какво?

— На никого не бива да казваш за това място.

Той кимна.

— Ясно.

— Не, трябва да се закълнеш.

— Добре.

— Е?

— Какво „е“?

— Ами закълни се де.

— Заклевам се.

— Най-сетне! — Тя завъртя очи. — Честно, много приличаш на баща ми. Трудно е да те накарат да направиш нещо.

— Къде е баща ти?

— Още не е тук — отвърна тя. — Щях да зная, ако е наблизо. Но рано или късно ще се появи.

— Откъде знаеш, че не е тук?

Тя се ококори.

— Уф… може би защото не съм толкова глупава.

„Да, сигурно е така.“ Грейнджър не искаше да знае. Не помнеше кога е почивал за последен път, а точно сега се чувстваше напълно изтощен. Разговорите със Сисело бяха също толкова изтощителни, колкото тези с Янти. Той тръшна торбата на земята и се отпусна на една от скамейките, усещаше как пластините на енергобронята се нагласяват под раменете му.

Чу се силен трясък и задните крака на скамейката се строшиха под тежестта му. Тя падна на каменния под и Грейнджър остана да лежи с щръкнали нагоре крака.

— Това беше любимата пейка на баща ми — оплака се Сисело.

Грейнджър се надигна и се завъртя така, че краката му да са на ниско. Погледна момичето и промърмори:

— Ще му намеря друга.

— Няма да намериш. Тази беше поне на хиляда години и вероятно е единствената не само в Анеа, но и в целия свят.

Грейнджър въздъхна и затвори очи.

— Опитай се да си починеш, Янти. Денят бе дълъг.

— Аз съм Сисело.

— Да де.

8. Турнирът

Следващите седмици бяха свързани с големи промени, както в града, така и в живота на Янти. Паулус обяви решението си да помогне за възстановяване на разрушенията, предизвикани от уриуна, и се срещаше ежедневно с Градския съвет на представителите, както се бяха нарекли. Работата напредваше бързо и скоро улиците бяха почистени от отломките и повечето трупове бяха погребани. През първите часове успяха да измъкнат неколцина оцелели изпод срутените сгради, но от дни насам не можеха да се похвалят с подобни успехи. Янти се боеше, че тези, които все още се намират отдолу, може би вече са издъхнали.

Съдбата отреди бежанците на Атентро, хилядата нещастници, представляващи последните анейски унмери, да се завърнат в града, в който бяха прекарали затворени по-голямата част от живота си. Те се настаниха в изоставените къщи в околностите на двореца, но имаше и такива, най-вече сред възрастните, които отказаха да живеят сред подобен разкош и предпочетоха да се върнат в гетото, откъдето бяха освободени. Янти не можеше да разбере постъпката им, но Хоулиш се разсмя, когато сподели с него, и ѝ обясни, че свикнеш ли да наричаш някое място свой дом, трудно се решаваш на промяна. Освен това добави, че затворът не е затвор, когато махнат ключалките и пазачите си тръгнат.

Янти бе изненадана от бързината и лекотата, с която лосотанците приеха принц Паулус Марквета за свой нов водач. Хоулиш имаше обяснение и за това:

— През последните двайсет години са се наситили на император Хю. Всичко след него може да е само стъпка напред. — Макар че не смяташе някогашния пират за свой приятел, Янти се радваше на компанията му. Той идваше при нея привечер в имперската градина и оставаше да си бъбрят, докато пуфтеше с лулата. — Хората не се интересуват кой седи на трона — разправяше Хоулиш. — Стига да има къде да спят, какво да ядат и някой, с когото да се любят нощем. — След края на тези срещи той обикновено влизаше в гърлото на огромната змия, за да си вземе малко ашко, преди да се върне при хората си в крайбрежната кръчма.

Херцог Кир бе наредил на съвета да организира специални отряди, които да запълнят празнината, оставена от имперските войници. Тези хора се грижеха за реда и закона. Търговията отново започна да процъфтява. Рибарските лодки стоварваха улова си на пристанището, сутрешният пазар постепенно се съживи. Дори продавачите на трофеи в подземията вече имаше на кого да предлагат стоката си. След месец градът изглеждаше възстановен, макар и не напълно, но поне до някаква степен на ефективна функционалност.