Изкуството на лова

Коридорът завършваше внезапно с пиедестал, издялан от странен лъскав червеникав камък. Той изобразяваше телата на две преплетени изправени змии, подпиращи плитък купел. В купела имаше някаква прозрачна течност.

— Това е ашко — каза Хоулиш.

— Ашко? — Тя протегна ръка към купела.

Хоулиш я сграбчи за китката.

— Много силен наркотик — обясни. — Носи приятни преживявания, но не мисля, че годеникът ти ще го одобри.

Тя се загледа в ръката му, с белези от хаурстафски камшик. Това ѝ напомни, че този човек е бил пират. Навремето Гилдията на телепатите го наела, но въпреки това наказанието не му се разминало. В този смисъл между двамата имаше нещо общо.

Той погледна за миг ръката ѝ, сетне я пусна.

— Сигурно очакваш с нетърпение турнира? — попита уж нехайно, но нещо в гласа му подсказваше, че е обезпокоен.

— Разбира се.

— Наистина? Не мислех, че си падаш по тези неща.

— Така е, но принцът е въодушевен да ми покаже турнира.

Хоулиш кимна бавно, прехапа долната си устна, после вдигна нервно ръка, за да го прикрие.

— Какво всъщност знаеш за Анейските палати?

— Само това, което знаят всички.

— Известно ли ти е, че са разположени в разлом?

Това я изненада.

— Навремето работех за Хю — продължи той. Поколеба се и я стрелна с поглед. — Палатите съществуват от много време. Никой всъщност не знае откога, но са на хиляди години. Предците на сегашните унмери са ги разкопали преди да изоставят Лосото и да отидат в Галеа. Някои смятат, че са се натъкнали в палатите на нещо, което ги е накарало да напуснат района. — Почеса се по брадичката. — Сама ще се убедиш, когато отидеш да ги разгледаш. Входът е като врата в склона на хълм — все едно влизаш в мина, само дето е украсен. Всъщност по-скоро наподобява храм. Струва ти се, че слизаш в недрата на хълма, такова е усещането, но истината е, че вече дори не си на този свят.

— Разломът е под хълма?

Той поклати глава.

— Всъщност не става точно така. Порталът към разлома — към палатите — е изкопан в склона. Но самите палати… — Той повдигна рамене. — Те може да са навсякъде. Дори извън пределите на тази вселена. Нямам представа. Знам със сигурност, че са много по-големи, отколкото смятат повечето хора. Ето защо Хю не успя да ги наводни. На тази планета няма достатъчно саламура, за да го направи.

— И колко са големи всъщност? Някой съставял ли е карта?

Ъгълчетата на устните на Хоулиш увиснаха.

— Карта? О, намерихме карти на изучените райони. Там има разни помещения… херцог Кир няма да ти ги покаже, но те са пълни с древни карти. — Наведе се доверително към нея. — Карти на огромни зали и коридори, стълбища, тунели, езера, шахти и канали — всичките издълбани сантиметър по сантиметър в скалите с размах, който дори не можем да си представим. Можеш да плаваш с галеон през някои от по-големите канали. И тези части от Анейските палати, които вече са изследвани, се простират много по-далече от самата Анеа — може би по-далече от пределите на този свят. Някои твърдят, че нямали край. Безкрайни палати в безкраен мрак.

Янти се намръщи.

— Именно — каза Хоулиш. — Един въпрос, който се нуждае от отговор.

— Какъв въпрос?

— Кой ги е направил — каза той. — И защо?

— Това са два въпроса. Добре де, кой ги е направил?

— Гиганти… не зная. Но знам защо Хю ги е затворил.

Тя чакаше.

— Когато слизали долу, хората непрестанно виждали и чували странни неща — продължи той. — Призраци. Зловещи светлини. Извън арените изчезвали опитни бойци. Цели отряди, пратени да ги търсят, не се завръщали. А армиите, слезли да търсят отрядите, потъвали безследно. Носят се легенди за ужасни създания, които се спотайват в недрата на палатите.

— Какви например?

— О, не зная. Стари божества може би.

— Стига, капитане, нали не си мислиш…

— Видях нещо — прекъсна я Хоулиш. — Преди Хю да накара да заровят входа, аз влизах вътре. Императорът пращаше затворници, натоварени с ичусаи. Аз… му помагах. Мярнах го само за миг, но… — Очите му сякаш бяха втренчени в нещо вътре в него. Той поклати бавно глава. — Видях огромна фигура в мрака — продължи той уморено. — Никога не бях изпитвал такъв страх. Никога не бях усещал близостта на нещо толкова… зло.

— И какво беше това?

Той не отговори веднага. Помълча известно време, преди да продължи:

— Казвам ти всичко това, защото… може би ще имаш възможност да направиш нещо. Унмерите смятат, че могат да контролират тази магия, тази спотаена мощ, но всъщност те са като деца, на които са дали ключа за оръжейната. Твоят принц е много по-стар от всички нас, но и той не е непогрешим, Янти. Човек е, като всеки друг. А в Анейските палати има неща, които по-добре да не обезпокояваш.

Грейнджър погледна за последен път светлия кръг над главата си и дръпна тежкия метален капак. Той се намести с глухо дрън и шахтата потъна в мрак.

Отдолу долетя гласът на Сисело:

— Трябваше да почакаш да извадя фенера!

Грейнджър изръмжа нещо нечленоразделно и се спусна по металната стълба. Скоро ботушите му стъпиха на каменния под. В същия момент Сисело откри своя перлен фенер и дръпна жалузите, окъпвайки тясното помещение в светлина.