Изкуството на лова

Хоулиш се върна в двореца с новината, че лосотанските граждани не само са се съвзели и организирали, но вече са излъчили и Военен комитет, който да преговаря с нашествениците. Изглежда, населението най-сетне бе прозряло, че унмерският принц не е дошъл тук, за да убива и поробва. Някъде по пладне Янти стоеше пред прозореца на реквизираната за нея квартира, откъдето гледаше как новоизбраният комитет си проправя път през тълпата, скупчена пред дворцовата порта.

По предложение на херцог Кир съвещанието се проведе в тронната зала. Хората на Хоулиш въведоха Военния комитет и той бе представен официално на Паулус, вече седнал на трона. Янти стоеше зад него.

Цялата процедура ѝ се стори ужасно скучна и тя подозираше, че Паулус е на същото мнение. Излъчени представители се изказваха от името на различни групи — търговци от пазара и продавачи, прекупвачи, рибари и земеделски сдружения, предприемачи, занаятчии и бивши чиновници от държавната администрация, ханджии, хотелиери, съдържатели на бирарии и винопродавници. Повечето очакваха от унмерите уверения, че собствеността им няма да бъде накърнена, че няма да има нови нападения от страна на магьосническото създание, предизвикало разрушения в крайбрежната част, нито гонения на хора, обвързани с предишната власт. Паулус обсъждаше въпросите с Кир, кимаше, усмихваше се и отпращаше просителите с махване на ръка. Тъй като имперските войски бяха напуснали града, редът щеше да се поддържа от милиция, създадена от новата власт. Всички хора с военен опит трябваше да се представят на Атентро. Беше уговорен и размерът на заплатата, а също и временното спиране на продажбите на алкохол и тютюн, както и на данъците върху вносните изделия, за да може градът час по-скоро да се върне към нормалния си живот и по такъв начин да улесни прехвърлянето на властта в нови ръце.

Това продължи часове. Обсъждаха отбраната на града, отварянето на пристанището за търговия с чуждоземни кораби, позицията на Лосото по отношение на провинциалните военачалници, предстоящата коронация и отварянето на Анейските палати. Последният въпрос предизвика най-сериозни опасения сред лосотанските представители и Паулус и Кир бяха принудени да се опитат да успокоят страховете им.

През цялото това време Янти се опитваше да изглежда царствена, търпелива, заинтересувана, но по някое време вече не можеше да издържа. Извини се, че има други задължения, и тръгна да се разхожда.

В коридора отвън се натъкна на Хоулиш, който пушеше лула.

Когато я видя, той се ухили.

— Изтърпя по-дълго, отколкото очаквах. Все още ли говорят за нефтените запаси, или преминаха на темата за сушената риба?

— Всъщност вече обсъждат турнира. Паулус… Принц Марквета изглеждаше доста въодушевен.

Капитанът я разглеждаше внимателно.

— Видя ли онази голяма змия в градината?

— Още не.

Той се поклони.

— Ще ми позволиш ли да ти я покажа?

— Сега?

— Вътре има малък параклис — обясни Хоулиш. — Може би моментът е подходящ да се помолим на старите божества.

— Да не би да вярваш в тях?

Той сви рамене.

— Човек не бива да пренебрегва нищо.

Излязоха от двореца и тръгнаха през имперската градина. Десетки хиляди цветя изпълваха въздуха с омайни аромати и разкрасяваха околностите с ярките си цветове. Имаше каменни фонтани и статуетки на нимфи от кварц, пръстени от жив плет, зелен като водите на Злачно море. Песнопойни птички чуруликаха в златни кафези, окачени на един стар тис.

Две алабастрови колони поддържаха отворена устата на огромната вкаменена морска змия. Зейналата ѝ паст бе достатъчно голяма, за да могат Янти и Хоулиш да влязат, крачейки един до друг. Вътре бе прохладно, светлината идеше от стотици разноцветни перлени фенери, окачени на гръбнака на влечугото. Стъпките им отекваха в стените. Лъкатушещият коридор навлизаше в недрата на огромната твар.

Янти докосна с длан вътрешната стена. Беше гладка и хладна.

— Прилича на стъкло — каза тя.

— Лакирана е — обясни Хоулиш. — Налага се всяка година да полагат нов слой. Ако продължиш навътре през това чудовище и ближеш стената, скоро ще се надрусаш като Йоврам. Или ще пукнеш на място. — Изкиска се и отново почна да си пълни лулата. — Има една стара история за мъж, погълнат от подобно чудовище. Живял вътре години наред, палел огън от останките на погълнати кораби и се хранел с труповете на моряците. Понякога се натъквал на оцелели моряци и се налагало да ги убива. А когато ги готвел, димът излизал от ноздрите на змията. Хората пък си мислели, че тя издишва пламъци.

— Всички такива ли са измрели?

Хоулиш запали лулата си с клечка.

— Някои все още разправят, че ги били виждали. Но това са пиянски приказки. От петстотин години не е залавяна подобна змия.

Продължиха навътре в чудовището. Пътеката се виеше наляво и надясно и Янти никога не можеше да види на повече от няколко крачки напред. Перлените фенери тук бяха много стари и хвърляха мека светлина, а цветовете им се смесваха — жълто със зеленото и червеното. Пространството около тях се разшири, тъй като коремът се стесняваше едва към опашката.