Изкуството на лова

— И тъй като не успя сам да я откриеш, прати мъртвешкия кораб да прибере мен, така ли? — Грейнджър се почеса замислено по челото. Търпеше бедствие в морето, когато — сякаш по поръчка — се бе появил онзи странен електрически кораб. После го откара далече на север, до архаична унмерска предавателна станция сред ледената пустош, където, сред купища иманярски находки, се натъкна на меча.

— Спасих ти живота — посочи Шехернан.

— Може би.

Магьосникът си позволи лека усмивка.

— А ето, че сега вече си мъртъв — продължи той. — Ходещ труп в енергоброня. Отвъд всякаква възможност за спасение. Не можеш да оцелееш без бронята или моя меч. И скоро аз ще властвам над ума ти.

— Готов съм да сключим сделка — заяви Грейнджър.

Шехернан го огледа мълчаливо.

„Той иска тази сделка“ — осъзна Грейнджър.

— Забави малко — заяви той. — Престани да ми налагаш волята си. Остави ми контрола над копията, докато дъщеря ми бъде в безопасност. Ако се съгласиш, ще я убедя да намери това, което търсиш.

Магьосникът се изправи от трона и приближи Грейнджър. Отблизо изглеждаше още по-внушителен. Беше поне с една глава по-висок от Грейнджър. Сложи ръка на рамото му.

— По-лесно ми е да те поробя. Мога да те накарам да дадеш меча на Янти.

— Няма да го направя.

— Няма да имаш избор.

Грейнджър стисна зъби и процеди:

— Дори дъщеря ми да приеме меча, смяташ ли, че ще я поробиш толкова лесно? Тя ще те смачка като ненужно насекомо.

Шехернан отново вдигна ръка. Грейнджър виждаше по лицето му, че е намерил опорната точка. Опитът да пороби Янти вероятно щеше да е прекалено рискован.

— А сега направи както ти казах — рече той. — И аз ще я помоля. Какво искаш от нея?

Магьосникът отново се замисли. После кимна и рече:

— Бях стар още преди да изкова този меч. Много по-стар, отколкото съдиш по вида ми. Ние, унмерите, живеем дълго, макар да не сме безсмъртни. — Той махна с ръка. — Създадох всичко това, за да избегна смъртта. Четири хиляди години преминавах от един воин в друг, губех се десетилетия наред, за да бъда открит наново. Воините, които ме притежаваха, избиха хиляди. Но никой от тях не успя да открие предмета, който търсех.

— Какъв предмет?

— Друг копиращ меч. Съвсем като този.

— Защо ти е нужен?

— Това не те касае.

— Тогава няма сделка.

Шехернан изръмжа ядно.

— Искам да намеря онзи меч, за да убия магьосника, който живее в него.

Грейнджър отвори очи ѝ установи, че се е върнал на гористия хълм, от който се виждаше Лосото. Двата кораба в залива вече вдигаха платна и се насочваха към разрушеното пристанище. Сисело седеше на един камък и го гледаше.

— Как мина? — попита тя.

Грейнджър потърка очи и кимна.

— Добре мина.

— Как изглеждаше магьосникът?

— Стар и ядосан.

— Значи обичайното.

Грейнджър поклати глава и се надигна уморено. Не беше изминало много време, откакто бе посетил меча. Но въпреки това определено се чувстваше различен. Главоболието — неизменен спътник от доста години — бе изчезнало. Тялото му сякаш бе олекнало. Той погледна меча и се поколеба дали да не го вземе, за да провери доколко ще владее копията. Може би щеше да е по-добре да почака и да го направи когато момичето не е наблизо.

— Колко фантома можеш да създадеш? — попита тя.

Грейнджър я погледна.

— Осем. Осем фантома.

— О! — възкликна тя.

— Какво?

— Нищо.

— Баща ти колко успяваше да създаде?

Тя сви рамене.

— Не помня. — Изведнъж изтича и вдигна меча от земята.

— Почакай. — Грейнджър инстинктивно понечи да я спре, но се отказа. Забеляза, че се е случило нещо странно.

Сисело размаха меча във въздуха, като го гледаше с нескрит интерес.

— Доста по-тежък е от нашия — заяви тя. — Но нашият е бил изкован в Галеа преди три хиляди години, а старите унмерски ковачи са знаели как да нагъват стомана върху стомана от много преди това. Този изглежда много древен. Не мисля, че е много подходящ образец.

— Ти не създаде нито едно копие — посочи Грейнджър.

— Какво?

— Мечовите фантоми — повтори Грейнджър. — Нямаш нито един!

— А, вярно!

Грейнджър се намръщи.

— Как го правиш? Как ги спираш да не се появяват?

Тя изглеждаше учудена, но после, изглежда, разбра какво я пита.

— Искаш да кажеш как правя това? — Ухили се дивашки и размаха меча над главата си. — Имам четири копия. Виждаш ли ги?

Грейнджър се огледа, но не видя нищо. Бяха сами.

Сисело разсече въздуха пред нея с вертикален удар.

— А сега имам пет. Ето че са шест, седем, осем, девет. — Продължаваше да се хили. — Още ли не ги виждаш, полковник?

Отиде до един голям камък, като продължаваше да брои:

— Десет, единайсет, дванайсет — размахваше меча. — Тринайсет, четиринайсет, петнайсет, шестнайсет. Още ли не ги виждаш?

Все още стиснала меча, се наведе и вдигна огромния камък — нещо, което би трябвало да е непосилно за малко момиче. Камъкът навярно тежеше два пъти повече от нея. После се завъртя като балерина, като го крепеше само с едната си ръка.

— Седемнайсет… осемнайсет… деветнайсет… двайсет. Трябва вече да ги виждаш.

Грейнджър я гледаше зяпнал от почуда. Момиче, вдигнало в едната си ръка камък, който би трябвало да я смачка като цвете.

— Не разбираш ли, полковник? — попита тя. — Не ги ли виждаш?

— Как го правиш?