Изкуството на лова

И галеонът се преобърна. Чу се болезнено скърцане, вдигна се вълна от белезникава пяна и изведнъж корабът изчезна, завлечен под клокочещата вода.

Навсякъде около тях и други кораби бяха сполетени от участта на галеона — пипалата се протягаха все по-навътре в армадата и ги теглеха надолу в саламурената бездна. Множеството усти поглъщаха жадно крещящите и дърпащи се моряци, за да ги разкъсат за броени секунди. А червеят продължаваше да расте и не след дълго на Янти ѝ се струваше, че пипалата и израстъците му изпълват район, по-голям от имперската армада.

И други кораби откриха оръдеен огън. Шрапнелите, снарядите и гюлетата не причиняваха никакви видими поражения по израстъците на уриуна, а само ги привличаха към себе си. Докато огромната твар продължаваше да се пресяга, да сграбчва и разбива кораби и да ги повлича към дъното, над морето легна странна и зловеща светлина и сега само от време на време отекваше единичен оръдеен изстрел. Скоро и тези звуци престанаха. Хората от екипажа на Хоулиш също мълчаха.

Уриунът забави движенията си и най-сетне спря, сякаш бе забелязал спусналото се над океана умиротворение. А след това бавно започна отново да се навива. Хилядите пипала и израстъци се превърнаха в стотици, след това в десетки и когато се смали до размера, който имаше, когато се издигна от дълбините, той потъна под обсипаната с отломки повърхност, озарявайки я със странните трепкащи светлини по кожата си.

Само допреди броени минути океанът бе изпълнен с кораби, а сега нищо не напомняше за армадата освен дървените отломки и парчетата разкъсани платна.

— Хаурстафите не нападнаха — каза Янти. — Дори когато това нещо… — И млъкна.

Нера хлипаше, скрила лицето си в шепи.

— Чу ли се с тях? — попита Янти. — Какво ти казаха?

— Молеха ни да си приберем чудовището — отвърна тя. — Умоляваха.

Паулус изсумтя презрително.

— Когато уриунът се докопа до тях — рече той, — вече беше твърде късно. Оставаха им броени секунди. Една телепатична атака срещу нас щеше да е безсмислена, нищо повече от опит за мъст.

— Ти ги предаде — заяви неочаквано Янти. — Използва ги.

Той я изгледа, лицето му беше сурово.

— Янти, това е войната. Трябва да правим това, което е необходимо.

— Включително и аз? — попита тя.

Въпросът ѝ го накара да се сепне. Той я гледа известно време, премигна и рече:

— Разбира се, че не. Янти, защо си мислиш това?

Но тя вече бе зърнала изплашените пламъчета в очите му.

— Няма да кацнем в имперския дворец — заяви Игрид.

Сисело се намръщи и продължи да упорства:

— Но сигурно там е много красиво!

— Само ще привлечем ненужно внимание — отвърна драконът. — Решението ми е окончателно.

Летяха цяла нощ срещу ледения вятър. Дъщерята на Конквилас се бе загърнала във вълнен шал и го бе прокарала през халките на гърба на дракона, за да образува нещо като заслон. Грейнджър обаче реши, че шалът не осигурява достатъчна изолация, и я покри с останките от наметалото си. Малко по-късно Сисело заспа, притисната към гърба на летящата змия.

С изгрева на слънцето по лицето на Грейнджър затрептя приятна топлина. Вече различаваше пред тях анейската брегова линия и със задоволство отбеляза, че Игрид не се бе насочила право към столицата, а ги бе докарала в тази сравнително рядко заселена част на страната. Земята пред тях се издигаше стръмно от морското равнище, склоновете бяха обрасли с гора, на места се мяркаха петна жълтеникава трева и камънаци. По-малките заливи все още бяха забулени в мъгла, но тя се разсейваше бързо. Облаци скриваха планинските върхове и между тях прозираше синкаво небе.

— Там отпред има една мина — рече Игрид. — Но недрата отдавна са изчерпани и пътят до нея не се използва. Ще ви оставя на него.

Сисело изглеждаше ядосана.

— И трябва да вървим пеш до Лосото? Колко е далече?

— Осем мили — отвърна Игрид.

— Осем мили! — извика момичето. — Ама това ще отнеме цяла вечност. Игрид, моля те, не можеш ли да ни оставиш по-близо?

— Така е добре — намеси се Грейнджър. — По пладне ще сме в столицата.

— Аз не искам да вървя дотам — възрази Сисело. — Защо трябва да вървим, като може да летим?

Драконът игнорира протестите ѝ. Описа широк завой над вълните и се приближи към брега. Огромните зеленикави крила хвърляха отблясъци под ярките слънчеви лъчи, докато летяха ниско над дърветата. Грейнджър погледна назад и забеляза, че мъглата зад тях се разсейва, очертавайки пътя, по който бяха преминали. Дърветата долу се поклащаха. Из въздуха се носеше приятното ухание на борова гора.

Игрид се наклони надясно и се снижи към покрайнините на гората, към плитка долина, през която се спускаше ручей. В горната част на долината, над линията на дърветата, Грейнджър забеляза коларски път, който се виеше на изток между камънаците. Скалните сводове от двете страни на пътя бяха нашарени от правоъгълните отвърстия на миньорските тунели.

Драконът кацна край един път, приклекна и остави двамата си пътници да слязат.