Кармила

— Родът Карнщайн — каза той — е отдавна изчезнал — най-малко преди сто години. Любимата ми жена по майчина линия, произлизаше от фамилията Карнщайн. Но името и титлата бяха отдавна престанали да съществуват. Замъкът е една развалина, а самото село е запустяло. От петдесет години там не се е виждал да пуши комин, не остана нито един покрив.

— Съвсем вярно. Чух твърде много за това откакто те видях за последен път, твърде много неща, които ще те учудят. Но е по-добре да разкажа всичко по реда, по който това се случи — каза генералът. — Ти видя моята племенница, мога да я нарека мое дете. Друго създание не би могло да бъде по-красиво и само преди три месеца — така разцъфнало!

— Да, бедната! Когато я видях за последен път, тя наистина беше много хубава — каза баща ми. — Аз бях натъжен и потресен повече, отколкото мога да ти опиша, скъпи мой приятелю! Зная какъв удар е било това за теб!

Баща ми хвана ръката на генерала и те си размениха едно сърдечно ръкостискане. В очите на стария войн се появиха сълзи. Той не се опита да ги прикрие, а каза:

— Ние сме много стари приятели, знаех, че би ме разбрал, защото съм бездетен. Тя се бе превърнала в обект на любещо внимание за мен и се отплати за грижите ми със силна привързаност, която радваше дома ми и направи живота ми щастлив. Всичко това свърши! Годините, които ми остават да живея на тази земя, може да не са много, но с Божията милост се надявам да извърша една услуга на човечеството преди да умра и да бъда полезен за отмъщението на Небето над извергите, които убиха моето бедно дете в разцвета на нейните надежди и красота!

— Току-що каза, че възнамеряваш да разкажеш всичко така, както се е случило — каза баща ми. — Умолявам те да го направиш! Уверявам те, че не само любопитството ми внушава това!

Ние вече бяхме стигнали до мястото, при което пътят за Друнщал, по който генералът беше дошъл, се отделя от пътя за Карнщайн.

— Колко има още до развалините? — запита генералът, гледайки тревожно напред.

— Около половин левга — отговори баща ми. — Умолявам те, нека чуем историята, която ти бе толкова добър да обещаеш.

* * *

„От все сърце“, каза генералът с известно усилие и след кратка пауза, за да подреди мислите си, той започна един от най-странните разкази, които някога бях чувала.

— Моето мило дете очакваше с голямо удоволствие посещението, което ти бе така добър да уредиш за нея при твоята очарователна дъщеря. — Тук той ми направи един галантен, но меланхоличен поклон. — Междувременно имахме покана да посетим другия мой приятел — граф Карлсфелд. Трябваше да вземем участие в поредица от празненства, които както си спомняш, бяха давани от него в чест на неговия знатен посетител — „Великият херцог Карл“.

— Да и те бяха, струва ми се, много разкошни! — каза баща ми.

— Подобаващи за принцове! Тогава гостоприемството му беше царско. Той правеше чудеса. Нощта, от която бележи началото си моята мъка, бе определена за един великолепен маскарад. Парковете бяха разтворени, дърветата украсени с цветни лампи. Имаше такъв показ от фойерверки, какъвто и самият Париж никога не беше виждал. И такава музика, музиката знаеш е моята слабост — такава очарователна музика! Най-добрият инструментален оркестър на света и най-добрите певци, които биха могли да бъдат събрани от всички големи опери в Европа. Когато се разхождаш безцелно из тези фантастично осветени паркове, край блесналия на лунната светлина замък, хвърлящ розова светлина от дългите редици на прозорците си, ти би могъл внезапно да чуеш възхитителни гласове, прокраднали се от лодките по езерото. Аз се почувствувах пренесен в романтизма и поезията на моята ранна младост. Когато фойерверките приключиха и бала започна, ние се върнахме в огромните зали, които бяха разтворени за танцуващите. Знаете, че бала с маски е една красива гледка, но такъв блестящ спектакъл като този не бях виждал никога преди това. Обществото бе аристократично, отбрано. Аз бях почти единствения „никой“ представен там. Моето скъпо дете изглеждаше твърде красиво. Тя не носеше маска.

Нейното вълнение и наслада прибавяха един неизразим чар към винаги хубавите й черти. Забелязах една млада дама, облечена превъзходно, носеща маска. Стори ми се, че наблюдава възпитаничката ми с необичаен интерес. Бях я видял по-рано същата вечер, в голямата зала и тогава, минавайки покрай нас ни наблюдаваше внимателно. Друга дама, също маскирана, облечена богато и стилно, с горд вид на високопоставено лице, я придружаваше като компаньонка. Ако младата дама не носеше маска, аз бих могъл, разбира се, да разбера със сигурност дали тя гледаше моето бедно дете. Сега съм съвсем сигурен, че е било така.