Кармила

В дванадесет часа, аз бях готова. Малко след това баща ми, госпожата и аз поехме по набелязания маршрут. Преминавайки през подвижния мост, ние завихме на ляво и продължихме по пътя през стръмния готически мост в западна посока, за да стигнем до изоставеното село и развалините на замъка Карнщайн. Не може да си представите нещо по-хубаво от пътуването през гориста местност. Земята се начупва в леки възвишения и падини облечени в прекрасна гора, напълно лишени от относителна симетричност, която изкуственото насаждение и резитбата придават. Неравностите на почвата често насочват пътя извън правата му посока и го карат да се вие красиво покрай издълбаните падини и най-стръмните страни на възвишенията сред неизчерпаемо разнообразие на терена.

Подминавайки едно от тези места ние ненадейно срещнахме нашия стар приятел — генерала. Той яздеше срещу нас, придружен от един прислужник на кон. Багажът му го следваше във взета под наем повозка, която ние наричаме „каруца“. Генералът слезе от коня след като спряхме и след обичайните поздравления, беше лесно убеден да заеме свободното място в каретата. Изпратихме прислужника в замъка.

* * *

Бяха изминали едва десет месеца, откакто видях генерала за последен път, но това време беше достатъчно, за да го промени външно и го състари. Той беше станал по-слаб, нещо като помрачение и безпокойство бе изместило сърдечността, характерна за изражението на лицето му. Неговите тъмносини очи, винаги проницателни, сега блестяха с по-голяма твърдост под рунтавите сиви вежди. Това не беше промяна, каквато само скръбта причинява, изглежда, че и по-силни страсти бяха допринесли за нея.

Продължихме пътуването си и скоро генералът започна да говори с обичайната си войнишка прямота за загубата на скъпия и близък човек. Споменавайки смъртта на своята обичана племенница, момиче, възпитано под негова опека, той избухна в тон на силно огорчение и ярост. Нападаше „пъклените дела“, на които тя бе станала жертва и изрази с повече отчаяние, отколкото набожност, почудата си, че Небето трябва да допуска такова чудовищно снизхождение към похотта и злонамереността на ада.

Баща ми, който веднага разбра, че се бе случило нещо съвсем обикновено, го помоли, ако не е много мъчително, да повтори обстоятелствата, които според него оправдаваха силните думи, с които той се изразяваше.

— Ще ти разкажа всичко с удоволствие — каза генералът, — но ти няма да ми повярваш!

— Защо да не ти повярвам? — запита той.

— Защото — отговори раздразнено — ти не вярваш на нищо освен на онова, което съвпада с твоите собствени предразсъдъци и илюзии. Спомням си за времето, когато бях като теб, но научих и много други неща.

— Опитай! — каза баща ми. — Не съм такъв догматик, какъвто предполагаш! Освен това, аз знам много добре, че ти по правило изискваш доказателство за това, в което вярваш и аз съм силно склонен да уважавам твоите умозаключения.

— Прав си в предположението, че не са ме заставили лесно да повярвам в непостижимото, в необяснимото, защото каквото аз преживях е наистина чудо. Бях накаран от необикновените доказателства да приема онова, което бе напълно противоположно на всички мои теории. Бях станал наистина жертва на противоестествен заговор.

Независимо, че даваше вид на доверие в проницателността на генерала, аз видях как при тези думи, баща ми погледна към него, както ми се стори със забележимо подозрение за душевното му здраве. Генералът не видя това. Той се вглеждаше мрачно и любопитно в горските поляни и пътеки, които се разкриваха пред нас.

— Отивате към развалините на Карнщайн? — каза той. — Да, това е едно щастливо съвпадение. Знаете ли, че щях да ви помоля да ме заведете там, за да ги разгледам внимателно. Имам специален обект за проучване. Там има един разрушен параклис, нали, с множество гробове на онази изчезнала фамилия?

— Да, има крайно интересни! — каза баща ми. — Надявам се, че не мислиш да предявиш претенции към титлата и именията?

Баща ми изрече това развеселено, но генералът не отвърна на смеха, дори и на усмивката, която куртоазията изисква при шега на приятел. Напротив, той изглеждаше мрачен и дори свиреп, размишлявайки върху тема, която явно пробуждаше в него гняв и уплаха.

— Нещо съвсем различно! — каза той рязко. — Искам да изровя някои от тези славни хора! Надявам се, с Божия благословия, да извърша благочестиво светотатство тук. То ще избави земята ни от някои чудовища и ще даде възможност на честните хора да спят в леглата си, без да бъдат внезапно нападани от убийци. Имам да ти разказвам странни неща, скъпи приятелю, такива, каквито аз самият бих пренебрегнал като невероятни до преди няколко месеца.

Баща ми го погледна отново, но този път не с поглед на подозрение, а с поглед на силно разбиране и тревога.