Кармила

— Добре, това, което се е случило е следното: ти си станала насън, отключила си вратата, без да оставяш ключа в ключалката и изваждайки го си заключила вратата отвън. Отново си извадила ключа, отнасяйки го със себе си до една от двадесет и петте стаи на този етаж или вероятно някъде горе или долу. Има толкова много стаи и килери, толкова много тежка мебел и такова натрупване на дървения, че би изминала цяла седмица за цялостното претърсване на тази стара къща. Сега разбираш ли какво искам да кажа?

— Разбирам, но не всичко — отговори тя.

— И как, татко, си обясняваш, че се е озовала на кушетката в гардеробната, която ние претърсихме толкова внимателно?

— Тя е отишла там след като сте претърсвали, все още спяща и накрая внезапно се е събудила. Била е толкова изненадана, че се намира там, колкото никой друг. Пожелавам всичките загадки да бъдат така лесно и невинно обяснявани както твоята, Кармила! — каза той, смеейки се. — И така можем да се поздравим за сигурността, че най-естественото обяснение на случката е това, което не включва в себе си упояване с лекарства, проникване с взлом, крадци, отровител или вещици, нещо, което не трябва да тревожи Кармила, или когото и да е.

Кармила изглеждаше очарователна. Нямаше нищо по-красиво от нейното излъчване. Красотата й се подсилваше от онази грациозна отпуснатост, която беше характерна за нея. Мисля, че баща ми мълчаливо сравняваше моя външен вид с нейния, защото каза:

— Защо моята бедна Лора не приличаше повече на нея? — и въздъхна.

Така нашите тревоги бяха приключени щастливо и Кармила върната на нейните приятели.

* * *

Кармила не искаше и да чуе прислужник да спи в стаята й и баща ми уреди човек от прислугата да бди нощем в коридора, така че тя да не се опитва да направи друго такова излизане без да бъде спряна пред вратата. Нощта премина спокойно и рано на другата сутрин, докторът, за когото баща ми бе изпратил човек без да ми каже и дума за това, пристигна, за да ме види. Госпожата ме придружи до библиотеката и там, сериозен, угрижен, с бяла коса и Очила, докторът ме очакваше. Разказах му случилото се и той се разтревожи още повече. Двамата бяхме застанали в нишата на един от прозорците, един срещу друг. Когато разказа ми приключи, той се облегна на стената, прикова в мен сериозен поглед, в който имаше уплаха. След минута размисъл запита госпожата дали би могъл да види баща ми. Татко влезе усмихнат и каза:

— Осмелявам се да кажа, докторе, че вие ей сега ще ме наречете стар глупак, задето съм ви довел тук. Вероятно съм такъв.

Но усмивката му бързо помръкна, когато докторът с много тревожно изражение на лицето го повика при себе си. Говориха известно време в същата ниша, в която аз току-що бях разказвала на лекаря. Разговорът изглеждаше сериозен и аргументиран. Стаята беше голяма и ние с госпожата стояхме в другия й край, изгарящи от любопитство. Не можехме да чуем нито една дума, защото те говореха много ниско и дълбоката ниша на прозореца съвсем скриваше доктора от погледа ни. След няколко минути баща ми погледна към стаята. Лицето му беше бледо, замислено и както си въобразих, развълнувано.

— Лора, скъпа, ела тук за момент! Госпожо, докторът каза, че засега няма да ви ангажираме.

Аз се приближих за първи път обезпокоена, защото въпреки че се чувствах много слаба, не чувствах да съм болна. А човек винаги смята, че силите са нещо, което може да се събере, когато поиска.

Баща ми протегна ръка към мен, но гледаше към доктора и каза:

— Това наистина е много странно. Аз въобще не го разбирам! Лора, ела тук, скъпа! А сега се приближи до доктора и ела на себе си.

— Ти спомена за едно усещане, че две игли са пробождали кожата някъде около врата, през нощта, когато си преживяла своя първи ужасен сън. Има ли още някакво възпаление?

— Никакво — отговорих му аз.

— Можеш ли да посочиш с пръст мястото, върху което мислиш, че това е станало?

— Много малко под гърлото ми, ТУК — отговорих. Бях облечена в сутрешна рокля, която закриваше мястото, което посочих.

— Сега можеш да се увериш сама — каза докторът. — Няма да имаш нищо против, ако баща ти съвсем малко смъкне надолу роклята ти. Това е необходимо, за да определя един симптом от болестта, от която си страдала.

АЗ се съгласих. Бе само на инч или два под края на яката ми.

— Бог да ме благослови! Ето го! — възкликна баща ми, пребледнявайки.

— Сега го виждаш със собствените си очи! — каза докторът с печален триумф.

— Какво е това? — възкликнах аз, започвайки да се плаша.

— Нищо, моя мила госпожице, освен едно малко синьо петно, по размер колкото върха на малкото ти пръстче. И сега — продължи той, — въпросът е какво ще бъде най-добре да се направи?

— Има ли някаква опасност? — настоях аз силно развълнувана.

— Струва ми се, че няма, мила моя — отговори докторът. — Не разбирам защо не се възстановяваш. Не виждам причини ти незабавно да не започваш да се поправяш. Това ли е мястото, от което започва усещането за задушаване?

— Да! — отговорих аз.