Кармила

— Мартин казва, че е идвал два пъти тук, когато са поправяли старата порта преди изгрев слънце. И двата пъти видял същата женска фигура да върви надолу по алеята.

— Да, сигурно я е видял, докато все още има такива, които да му вярват — присмя се госпожа Перодон.

— Осмелявам се да го кажа, защото беше много уплашен! Никога не бях виждала ТОЛКОВА изплашен глупак!

— Не трябва да казвате и дума за това пред Кармила, защото тя може да види тази алея от прозореца на стаята си! — намесих се аз. — И тя е по-голям страхливец от мен.

Кармила слезе много по-късно от обикновено този ден.

— Бях толкова изплашена снощи! — каза тя, когато вече бяхме заедно. — И сигурна, че щях да видя нещо страшно, ако не бях купила онзи талисман от бедния малък шарлатанин, когото аз нарекох с такива обидни имена. Сънувах, че нещо черно идва до леглото ми и се събудих в пълен ужас. За няколко секунди наистина ми се стори, че виждам една тъмна фигура до камината, но бръкнах под възглавницата за амулета и в момента, в който пръстите ми го докоснаха фигурата изчезна. Бях съвсем сигурна, че ако го нямах при себе си би се случило нещо страшно. Вероятно би ме задушило, както онези нещастни хора, за които чухме.

— Добре, слушай ме! — започнах аз и разказах за приключението си, при описанието на което тя изглеждаше ужасена.

— А талисманът при теб ли беше? — сериозно запита тя.

— Не! Пуснах го в една порцеланова ваза в гостната, но със сигурност ще го взема с мен тази нощ, щом ти толкова вярваш в него!

За толкова кратко време аз не мога да ви кажа и дори да разбера как преодолях толкова успешно уплахата, за да легна сама в стаята си следващата нощ. Ясно си спомням, че пъхнах талисмана под възглавницата си. Почти мигновено заспах и през цялата нощ спах дори по-дълбоко от обикновено. По същия начин прекарах и следващата. Спях много дълбоко, не бях обезпокоявана от сънища. Но се събуждах с усещане за отпадналост и меланхолия, което, въпреки всичко, не надминаваше степента на нормалното.

— Е, нали ти казах! — изрече Кармила, когато описах моя спокоен сън. — Аз също спах превъзходно снощи. Закачих талисмана на ревера на нощницата си. Той бе твърде далеч предната нощ. Съвсем сигурна съм, че всичко е било фантазия, с изключение на сънищата. Преди мислех, че зли духове правят сънищата, но нашият доктор ми каза, че няма такова нещо. Както често се случва, само минаваща треска или някоя друга болест, каза той, чука на вратата и когато не може да влезе, отминава заедно с тревогата.

— И какво мислиш, че е талисмана? — попитах аз.

— Бил е опушен или напоен с някакво лекарство и е противоотрова, предпазно средство срещу маларията — отговори тя.

— Значи действа само на тялото?

— Сигурно! Да не предполагаш, че злите духове са изплашени от парчета кожа или от миризмите на аптекарски разтвори? Не, тези заболявания, блуждаещи във въздуха, започват да измъчват нервите и така заразяват мозъка. Но преди те да могат да те сграбчат, талисманът ги отблъсква. В него няма нищо вълшебно, то е просто естествено.

Бих била по-щастлива ако можех напълно да се съглася с Кармила.

Няколко нощи спах дълбоко, но все още всяка сутрин чувствах същата отпадналост и умора тежеше над мен през целия ден. Почувствах се като момиче, което се е променило. Над мен се спускаше една необичайна меланхолия, меланхолия на която не можех да попреча. Смътни мисли за смърт започнаха да се зараждат. Идеята, че бавно гасна започна леко и не толкова неприемливо от мен, да ме завладява. Дори и да беше тъжно, съзнанието ми го възприемаше с лекота, а душата ми свикна мълчаливо с него. Не бих допуснала че бях болна, не бих се съгласила да кажа на татко или да накарам да извикат доктора. Кармила ми стана по-предана от всякого и нейните странни пристъпи на вяло обожание — по-чести. Тя продължаваше да злорадства с нарастваща страст, колкото повече отслабваха моите сили и дух. Това винаги ме шокираше като моментен проблясък на лудост.

Без да го зная, аз бях вече в един силно напреднал стадий на най-странната болест, от която някога смъртните са страдали.

Имаше едно неизразимо очарование в нейните ранни симптоми, което ме примири с омаломощаващия ефект в този стадий на болестта. Това очарование се увеличаваше за известно време, докато достигна до някаква точка, когато усещането за ужасното се примеси с него, задълбочавайки се както ще чуете, докато обезцвети и изврати цялото състояние на живота ми.