Кармила

Тя лежеше и нейните малки ръце бяха заровени в пищната вълниста коса под бузата й. Главата й беше на възглавницата, а бляскавите очи ме преследваха където и да мръднех с някаква стеснителна усмивка, която аз не можех да разгадая. Пожелах й „лека нощ“ и се оттеглих от стаята с тревожно усещане.

Често се чудех дали нашата хубава гостенка някога се моли. АЗ със сигурност никога не бях я виждал на колене. Сутрин ТЯ слизаше много по-късно, след като семейните молитви бяха отдавна приключили, а вечер тя никога не напускаше гостната, за да присъства на нашите кратки вечерни молитви в хола. Ако не беше станало случайно дума в нашите безгрижни разговори, че е била кръщавана, аз щях да се съмнявам дали тя е християнка. Религията беше тема, за която аз никога не бях я чувал да казва дори и една дума.

Ако познавах света по-добре, тази особена небрежност или антипатия нямаше да ме изненада толкова много.

Предпазливите действия на нервните хора са заразителни. Аз възприех навика на Кармила да заключва вратата на спалнята си и си бях напълнила главата с всичките нейни въображаеми тревоги за среднощни нападатели и бродещи убийци. Бях възприела и нейната предпазна мярка на кратко претърсване на стаята, за да се уверя, че в нея не се е „загнездил“ някой дързък убиец или крадец. И нея вечер така си легнах и заспах. В стаята ми светеше. Това беше стар навик и нищо не можеше да ме накара да се разделя с него. Окуражена по този начин аз можех спокойно да почивам. Но сънищата преминават през каменни стени, осветяват тъмни стаи или помрачават светлите. Участващите в тях хора излизат и влизат, когато поискат и се присмиват на ключарите.

Тази нощ сънувах сън, който бе началото на една много странна агония. Не мога да го нарека кошмар, защото много добре осъзнавах, че спя. Осъзнавах също, че съм в моята стая и лежа в леглото, точно както бях в действителност. Видях или си представях, че виждам стаята и нейната мебелировка точно както я бях видяла за последен път, с изключение на това, че беше много тъмна. Видях нещо да се движи около подножието на леглото. Отначало не можех точно да го разпозная. Скоро видях, че това бе едно черно като сажди животно, което приличаше на чудовищна котка. Стори ми се около четири или пет стъпки дълго, защото покри изцяло дължината на губера пред камината, когато премина по него. То продължи да се върти напред-назад с гъвкавото и зловещо безпокойство на затворен в клетка звяр. Не можех да извикам, бях ужасена! Походката му ставаше по-бърза, а стаята бързо притъмняваше все повече и повече. Накрая стана толкова тъмно, че аз не можех да видя нищо друго освен очите му. Почувствах как леко скача върху леглото. Двете широко отворени очи приближиха лицето ми и внезапно усетих пронизваща болка, сякаш две огромни игли на инч или два една от друга, се забиваха дълбоко в гърдите ми. Събудих се с писък. Стаята беше осветена от свещта, която гореше там през цялата нощ и аз видях една женска фигура да стои до края на леглото, в дясната страна. Тя бе в широка тъмна рокля, косата й беше спусната и покриваше раменете й. Дори и каменен блок не можеше да бъде толкова неподвижен. Нямаше и най-лек полъх от дихание. Когато се взрях в нея, фигурата сякаш бе променила мястото си и сега беше по-близо до вратата, след това съвсем до нея. Вратата се отвори и тя изчезна.

Вече бях облекчена, можех да дишам и да се движа. Първата ми мисъл бе, че Кармила си е направила шега и че съм забравила да обезопася вратата. Изтичах до нея и я намерих заключена, както обикновено отвътре. Страхувах се да я отворя — бях ужасена.

Скочих в леглото и се покрих през глава със завивките. Лежах там до сутринта повече мъртва, отколкото жива.

* * *

Би било напразно да се опитвам да опиша ужаса, с който дори и сега си припомням случката от онази нощ. Не беше такава мимолетна уплаха, каквато съня оставя след себе си. Тя ставаше по-силна с времето и се свързваше със стаята и мебелите, които обкръжаваха видението.

На следващия ден не можех да понасям да бъда сама дори и за миг. Трябваше да кажа на татко, но имаше две противоположни причини и не го направих. Първо, мислех, че той би се изсмял на моя разказ, а аз не бих могла да изтърпя той да бъде сметнат за шега.

Второ, смятах, че той би могъл да си въобрази, че съм била нападната от загадъчната болест, която обхвана околността. Самата аз нямах оплаквания от този род и тъй като той самия беше инвалид за известно време, аз се страхувах да го безпокоя. Беше ми достатъчно добре с моите добродушни компаньонки, госпожа Перодон и жизнерадостната госпожица Лафонтен. Те и двете забелязаха, че съм в лошо настроение, изнервена и аз накрая им разказах какво ми тежеше толкова на сърцето. Госпожицата се засмя, но ми се стори, че госпожа Перодон доби загрижен израз.

— Между другото — каза госпожицата, смеейки се, — алеята с високите липи зад спалнята на Кармила е заселена с духове!

— Глупости! — възкликна госпожата, която вероятно намери темата за много неподходяща. — И кой ти разказва тези истории, скъпа?