Кармила

Вече бяхме в един от салоните. Моята племенница танцуваше и си почиваше за малко в един от столовете край вратата. Аз стоях наблизо. Двете дами, които споменах, бяха се приближили и по-младата зае стола до моята възпитаница и за известно време й говори нещо с тих глас. Нейната компаньонка застана до мен. Възползвайки се от предимството на маската си, тя се обърна към мен с тон на стар приятел и назовавайки ме по име започна разговор, който силно погъделичка любопитството ми. Тя спомена многото места, където ме беше срещала: в кралския двор и в аристократични семейства. Намекна незначителни случки, за които аз отдавна бях престанал да мисля, но открих, че те са били само временно изоставени от паметта ми, защото мигновено оживяха.

След всеки изминал миг ставах все по-любопитен да узная коя бе тя. Тя възпираше тези опити за разкрития много умело и леко. Показваше познаване на много откъси от живота ми и това ми се струваше съвсем необяснимо. Сякаш изпитваше истинско удоволствие да дразни любопитството ми и да ме гледа как се затруднявам в моята обърканост от една догадка към друга. Тази жена се оказа майка на младата дама. Междувременно младата госпожица, която нейната майка назоваваше със странното име Миларка и към която тя се бе обърнала един или два пъти, бе влязла със същата лекота и грация в разговор с моята възпитаница. Представи й се казвайки, че майка й била много стара моя позната. Говореше с допустимата дързост, която маската правеше възможна. Говореше като приятел, възхищаваше се от роклята й и изразяваше много приятно възхищението си от нейната красота. Забавляваше моето дете с подигравателна критика към хората, които се тълпяха в балната зала и се смееше, за да я развесели. Беше много духовита, жива и след известно време двете станаха много добри приятелки. Младата непозната сваляше маската си, показвайки едно забележително красиво лице. Не бях го виждал никога преди това. Но въпреки че бе ново за нас, чертите му бяха така обаятелни, както и толкова хубави, че бе невъзможно да не почувствуваме силното му привличане. Моето бедно момиче го изпита. Не бях виждал някого така заслепен от пръв поглед, но и самата непозната наистина изглеждаше силно привлечена от нея.

През това време, възползвайки се от възможностите, които представяше маскарадът, аз зададох не един въпрос на по-възрастната дама:

— Безкрайно ме объркахте — казах аз, смеейки се. — Не е ли достатъчно? Няма ли вече да се съгласите да застанем на равни начала и да благоволите да махнете маската си?

— Може ли друга молба да бъде по-несправедлива? — отвърна тя. — Да искате от една дама да ви даде предимство! Освен това, откъде знаете че ще ме разпознаете? Годините променят човека!

— Както виждате — казах аз, с поклон и предполагам с лек меланхоличен смях.

— Както ни казват философите — каза тя, — откъде знаеш че ще си помогнеш ако видиш лицето ми?

— Ще трябва да опитам — отговорих аз. — Напразно се опитвате да се представяте за стара жена! Вашата фигура ви издава.

— Въпреки всичко, години са минали откакто ви видях, а и вземам под внимание кога вие сте ме виждали за последен път. Миларка е моя дъщеря, затова не мога да бъда млада, дори и в очите на хора, които времето е научило да бъдат снизходителни. А и може да не желая да бъда сравнявана с онази, която вие помните! Нямате маска за сваляне. Не можете да ми предложите нищо в замяна.

— При всички случаи, няма да отречете — казах аз, — че тъй като съм удостоен с вашето позволение да разговаряме, аз трябва да знам как да се обръщам към вас! Трябва ли да ви казвам госпожа графинята?

— Що се отнася до това — започна тя, но беше прекъсната от един господин облечен в черно, който изглеждаше особено елегантен и изискан, с този недостатък, че лицето му бе най-смъртно бледото, което някога бях виждал, с изключение на мъртвите. Той не беше маскиран — обикновено вечерно облекло на благородник. Той каза без да се усмихва, но с галантен и необикновено нисък поклон:

— Ще ми разреши ли госпожа графинята да кажа само няколко думи, които могат да я заинтересуват?

Дамата бързо се обърна към него и докосна устните си в знак за мълчание. След това ми каза:

— Пазете ми мястото, генерале! Ще се върна след като разменя няколко думи.

И с тази закачливо дадена заповед, тя се дръпна малко встрани с господина. Говори известно време, очевидно много сериозно. След това те се оттеглиха заедно в тълпата и аз ги изгубих за няколко минути. Прекарах този интервал от време в главоболене да се досетя за самоличността на дамата, която изглежда ме помнеше много добре. Помислих да се върна и да се присъединя към разговора между моята хубава възпитаница и дъщерята на графинята, опитвайки се докато тя се върне, да я изненадам сетил се за името, титлата, замъка и нейните имения. Но в този момент, тя се завърна, придружена от бледия човек, който каза:

— Ще се върна и уведомя госпожа графинята, когато каретата й е пред вратата — след което се оттегли с поклон.