Кармила

— И това някога е било дворцовата резиденция на фамилията Карнщайн! — каза старият генерал накрая като гледаше от един огромен прозорец в посока на селото. — Това беше една лоша фамилия и нейната напоена с кръв история е написана тук! — продължи той. — Жалко е, че те трябва след смъртта си да продължават да заразяват човешката раса със своите отвратителни страсти. Онова, там долу, е параклисът на Карнщайнови. — Той посочи надолу към сивите стени на готическата постройка, частично видима през храстите, надолу по наклона. — И чувам брадвата на дървар — добави той, — работещ сред дърветата, които го заобикалят. Той вероятно, може да ни даде сведенията, които търся — и посочи гроба на Миркала — графиня Карнщайн. — Тези селски жители запазват местните традиции на големите фамилии, чиито истории отмират сред богатите и имащите титли така скоро, както изчезват и самите фамилии.

— Имаме един портрет в къщи, на Миркала — графинята Карнщайн. Искаш ли да го видиш? — запита баща ми.

— Време има достатъчно, скъпи приятелю! — отвърна генералът. — Мисля, че съм виждал оригинала! Мотивът, който ме доведе при теб по-рано, отколкото възнамерявах първоначално, бе да изследвам параклиса, който сега приближаваме.

— Какво? Видял си графиня Миркала? — възкликна баща ми. — Но как, тя е умряла преди повече от един век!

— Не е толкова мъртва, колкото си въобразяваш. Казано ми е! — отговори генералът.

— Признавам, генерале, че вие безкрайно ме озадачавате! — отговори баща ми поглеждайки го.

Въпреки че понякога в държанието на генерала имаше гняв и омраза, в него не се забелязваше нищо лекомислено или налудничаво.

— Остава ми — каза той като минавахме под масивната арка на готическата църква — само една цел, която ме интересува през няколкото години, които ми остават на този свят. И това е, да извърша моето отмъщение, което благодаря на Бога, може все още да бъде извършено от ръката на смъртен.

— Какво отмъщение имаш предвид? — запита баща ми с нараснало изумление.

— Имам предвид да обезглавя чудовището! — отговори той със силно зачервено лице. Гласът му отекна печално в пустите развалини, а стисната му в юмрук ръка бе вдигната, сякаш хващаше дръжката на брадва. И той я размаха свирепо във въздуха.

— Какво! — Възкликна баща ми, смутен повече от всякога.

— Да й отрежа главата!

— Да отрежеш главата й?

— Да, с брадва, с лопата, с всичко, което може да пререже гърлото на убийцата. Ще видиш! — отговори той, треперейки от гняв. Избързвайки напред той продължи: — Онази греда ще стане за сядане. Твоето мило дете е изморено, остави я да седне, а аз с няколко изречения ще завърша отвратителната си история.

Четвъртитият дървен блок, който лежеше върху обрасналия с трева плочник на параклиса, ставаше за пейка, върху която аз с удоволствие седнах. Генералът повика дърваря, който бе отсякъл някои клони затискащи старите стени. С брадвата в ръка, старецът застана пред нас. Той не можа да ни каже нищо за тези паметници, но имало друг старец, каза той, лесничея на тази гора, понастоящем живеещ в къщата на свещеника и той можел да посочи всеки паметник на старата фамилия Карнщайн. За съвсем малка сума дърварят се съгласи да го доведе при нас ако му дадем един от конете си, за по-малко от половин час.

— Отдавна ли сте на работа в тази гора? — запита баща ми стария човек.

— Бил съм тук дървар — отговори той, — подчинен на лесничея цял живот. Преди мен такъв е бил баща ми и така нататък, толкова поколения назад… Бих могъл да ви покажа в селото там самата къща, в която са живели моите предци.

— Как е станало така, че селото да се обезлюди? — попита генералът.

— То било обезпокоявано от призраци, привидения, господине! Няколко били проследени до техните гробове, там разкрити с обичайните проверки и унищожени по единствения начин — чрез обезглавяване, завързване на кладата и изгаряне. Но дотогава много от селяните били убити.